Очаквания?

Очаквания?

Модерен мъж

Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.

Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.

Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.

Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.

Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.

Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.

Има някакво разместване на пластовете

Има някакво разместване на пластовете. Имам нужда да изкарам от устата си толкова много думи, но вместо това единственото, което успявам да изкарам от себе си през последните два дни са течащите доказателства за силната ми хрема. И уж ушите ми са заглъхнали, а за съжаление все така ясно чувам мислите си. Дори прекалено силно ги чувам, за съжаление. Гърлото ми е пресъхнало, както и търпението да проявявам постоянно разбиране към неразбираемото си състояние. Гледам напред, но съм все полуобърната назад и докато с единия крак стъпвам пред себе си, другият остава закотвен зад мен. Преди две седмици изгорях на плажа, докато се опитвах да се сгрея след дългото намръзване през студената пролет. Сега кожата ми се бели, но имам чувството, че трябва да смъкна не само горния слой на епидермиса, та да се отърва от багажа. Не мога с едно изтъркване на гъбата да смъкна умрелите клетки, та новите отдолу да задишат спокойно и начисто. Много е лесно да се съблекат дрехите в наше време, но е и опасно – чифт гърди винаги са си чифт гърди, едва ли могат да минат за нос, например. И става много бързо. Хората май много по-лесно свалят дрехите си, преди да са се опознали. После може и да не им се иска. По-безопасно е да се съблечеш иначе, да разголиш душата си (моля да ме извинят тези, които не вярват в съществуването й), защото все част от най-съкровените ти мисли ще минат незабелязано и неразбрани покрай другите. А човек има нужда да споделя. Най-вече за да изкара нещата от себе си. Не толкова, за да намери разбиране. На една определена възраст започваме да разбираме, че не разбирането от страна на другите е най-важно, а разбирането, което проявяваме към себе си.

Не съвсем

Дори със запушен нос можеш да усетиш ароматите на пролетта.
Дори със заглъхнали уши можеш да чуеш ясно мислите си.
Дори когато гледаш напред, може да си полуобърнат назад.
Дори когато стъпваш с единия крак напред, другият може да остане закотвен зад теб.
Дори когато изтъркаш белещата се кожа, това не е достатъчно, за да може новите клетки да задишат спокойно и начисто.

Послепис

Ако трябва да напиша сценарий за филм за тях двамата, ще избера визуално да ги представят като вратата на някой американски saloon в дивия запад – с две дървени половинки, които ту се срещат, ту се раздалечават, когато някой мине през тях. Едната се движи напред, докато другата се движи назад. Понякога и двете са тласнати в една посока и докато не се успокоят, се люлеят напред-назад - първо много бързо, а после, докато се успокояват, все по-бавно. Обикновено в синхрон. Но е факт, че се срещат само като са в покой. И срещата им не зависи много от тях. Защото в момента, в който се появи някой друг, те са подвластни на неговата енергия, движение и посока и просто я следват, разделяйки се. Всъщност срещата им зависи от тях дотолкова, доколкото между тях няма външни влияния. Чудя се кога е бил началният момент, в който тези две еднакви половини са се засекли за първи път и в кой момент се е решило, че ще си останат разделени, обречени завинаги да се раздалечават, а не обратното - да натежи мигът, в който са заедно и външните влияния постепенно да избледнеят и да бъдат неутрализирани.

Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.

Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.

Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)

Наивно-реалистично

Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?

Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.

Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.

Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?

Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?

Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.

Път без край - нов блог за пътешествия

Посетете новия сайт за пътешествия преди и след като се върнете от вашето!

Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.

Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -

Румяна Николова и Николай Генов = RuNi

А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…

В територията на

http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.

Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.

Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.

Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.

Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.

Мъжът на съседния стол

Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...

Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.

След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?

От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.