Нова година - нещо ново, нещо старо...

На нова година няма значение къде си, с кого си, как празнуваш или не празнуваш. В крайна сметка фонът около теб служи само, за да изпъкне още по-ясно състоянието ти в момента. Гледката наоколо може да е прекрасна - София наистина е красива, погледната отгоре в нощта, изпъстрен гоблен от разноцветни топлийки, а между тях избухват шарени фойерверки. Хората - също, независимо дали по-близки или непознати, духът на празника, поне видимо, завладява всички. Веселието толкова ли е важно в навечерието на новата година? Нима ако не влезем в еуфория в нея, така ще ни върви цели 365 дни? Застраховка ли е участието в шумни веселби навръх 31-ви или наистина помага да се отърсим от старото, да изхвърлим горчилката от предишната година и да засияем в надежда, със сладки капки от вино в ъгълчетата на устните? Не търся отговор на този въпрос, защото той има толкоз отговори, колкото хора, а и толкоз промени в него, колкото години се изтърколят. Хората се капсулират обаче. Вероятн отва е нормалният ход на живота. В клетчици, във връзки, в семейни или несемейни обвързаности. Наоколо има толкоз много двуполюсни модели на семейства, в които балансът се внася от дете (деца). Колкото по-самотен се чувства човек, толкова повече ги забелязва. Струва му се, че щастието и обичта са възможни само в тези двуполюсни обвързаности. Разбира се, топлина и обич получава той от близките си, приятелите си, но тя винаги е до някаква степен, в някакви граници, с някакви условия, обусловена от някакво външно разбиране и въприемане за нас, независимо от същността ни (такава, каквато ние си я виждаме) и по същество е недостатъчна, защото ако беше достатъчна, нямаше да имаме нужда от още и още порции от нея. Нямаше и да сме така нещастни и с оголени нервни окончанийца, когато не ни я засвидетелстват, защото хората, все пак, както и ние, сме обърнати към себе си, дори когато даваме на другите. Единствената обич, по-силна от условията, които поставя в замяна на себе си, е родителската. Някои имаме късмета да сме обичани силно от родителите си, толкова силно и топло, че чак ми става мъчно като се замисля, че след тях никой, никога така няма да ме обича. Помнете това докато търсите (ако още не сте намерили) половинката си. И затова винаги сме длъжници на родителите си - заради обичта им, а не заради всички материални неща, които ни дават. Не искам най-добрите късмети от баницата да ми се падат - те, така или иначе, няма да се сбъднат. Прегледах миналогодишните - нито един не се бе изпълнил. Искам спокойствие и споделеност.

Пак двойка, но този път в театъра

Не става дума за представление, което съм оценила с 2 от 6, а за две представления, които ви препоръчвам от репертоара на Народния театър.

Голямата театрална сцена си е голяма сцена и на нея винаги има място за огромни и детайлизирани декори, игра с тях, игра с осветлението, та дори игра със самата сцена - издигане на платформи, или "изкопаване" на дупки под нивото на зрителското око и какво ли още не. На голямата сцена могат да се поставят спектакли, в които всеки елемент да бъде забелязан отдалеч, но от по-задните редове актьорите си остават все пак по-малки.

Докато предимството на малката сцена, на камерните зали в театрите, е възможността да си изключително близо до играещите, да следиш съвсем ясно всяка тяхна мимика, да усещаш всяко тяхно дихание, да стоиш малко на тръни дали пък няма да те включат волно или неволно в постановката, я с нарочно приготвена игра със зрителя, я с неволно отправен поглед към някой от редовете.

В края на миналия и в началото на този сезон изгледах две постановки в Камерната зала на Народния театър, "Женитба" по Гогол и "Гълъбът" по Патрик Зюскинд, и останах доволна и от двете, макар и по различен начин. Общото между тях е наелектириращата близост с актьорите, която можете да усещате през цялото време, а какво повече да говорим когато става дума за такива чудесни изпълнители като Рени Врангова, Валентин Танев, Марин Янев от "Женитба" и Владимир Пенев и Снежина Петрова от "Гълъбът".

Да стоиш на една ръка разстояние от актьорите, всъщност, е много интересно. Замисляш се колко голяма част от един спектакъл зависи от тяхната игра. А в случая можеш да ги следиш открито от толкова близо, че ти се струва, че би могло да надникнеш и отвъд играта им, някак си не само да съпреживяваш, а и да забележиш техники, трикове от занаята им. На малка сцена те няма къде да се скрият, няма как да разчитат на голяма помощ от декори, или костюми, или да останат някъде в масовката. Дори когато прожекторът не ги следи, те осезаемо са пред очите ти.

Забележително е как нищо очевидно не дели двата свята за час и половина - този на сцената и този в залата - и как те съществуват, един до друг, хем взаимно свързани, хем разделени от невидимата, но действителна стена между изкуството и реалността. Как се преливат един в друг на моменти и как все пак успяват да запазят автономността си.

Специално за "Женитба" ми беше много приятно и освежаващо да изгледам една класическа пиеса в класическа постановка, с минимални и все пак напълно достатъчни и подходящи декори на Елена Иванова, с ненатрапчива и все пак здрава режисьорска работа на Никола Петков, който е озаптил всяко разпищолване и е свел до минимум преиграването у актьорите в желанието им за постигане на уж по-силен комедиен ефект (каквото доста, за съжаление, срещам по други сцени). Резултатът е хем смешен, хем очаквано и малко тъжен, но кротък и добре премерен както откъм комедия, така и откъм драма. Актьорските изпълнения като цяло са чудесни - повечето ухажори се чувстват удобно в характерната за себе си лудост, но над всички са Валентин Танев и Рени Врангова - той - експедитивен, самоуверен и много забавен, тя - нежна, уверена в неувереността на героинята си и с изненадващо меко излъчване на 40-годишна девственица.

"Гълъбът" пък ни предлага история, която вече сме гледали - самотният, малък човек от Западния свят, затворен в себе си и управляван от своите комплекси, поддаващ се на маниите си и неспособен да се справи с една (за мен) обикновена житейска ситуация. Ако режисьорката Десислава Шпатова беше решила да остави само Владимир Пенев да разказва за странния инцидент в живота на Жонатан Ноел, постановката едва ли щеше много да ме впечатли. Пенев е страхотен актьор, когото аз много харесвам, но текстът, текстът, не ме вълнува достатъчно, понеже темата му не ме изненадва с нищо. Шпатова обаче е решила, че като комичен контрапункт на драмата, която Пенев ни разказва, ще се появи Снежина Петрова, която е прекрасна с всичките маймунджулъци, които представлява нямата й роля тук. Абсурдът между това, което чуваме от Владимир Пенев и това, което виждаме от Снежина Петрова е толкова ярък, че недвусмислено препраща и подчертава абсурдността на реакциите на въпросния никому неизвестен и никому неинтересен чиновник Жонатан Ноел.

Толкоз за постановките. Ето и кога можете да ги гледате:
http://nationaltheatre.bg/

П.С. С нетърпение очаквам юни догодина - когато забранят да се пуши навсякъде, надявам се, забраната ще важи и за сцените на театрите, откъдето редовно ни опушват. Ако драматургично е толкоз важно да се дими, предлагам ви, уважаеми театрали, да вземете като реквизит по една електронна цигара.

Съвсем кратко

Когато слушаш прекалено дълго е неимоверно трудно на свой ред да започнеш да говориш.
Когато си наблюдател прекалено дълго, как намираш сили да станеш активен участник в събитията на своя живот?

Равновесието сигурно е в смяната на ролите, но за да промениш своята и насреща ти трябва да има някой, който с желание да застане в несвойствена за него позиция.

Напоследък виждам нещата по 2 или в очите ми се набиват какви ли не двойки. Ето, вижте.

Стефан Китанов: София Филм Фест узря за национална програма за кино

Началото на много начинания обикновено е най-трудната част от пътя. Вероятно така е било и при първото издание на София Филм Фест (СФФ), когато той носеше още името Мюзик Филм Фест, преди почти 14 години. Когато обаче постоянно човъркаш в нещо, неминуемо те спохождат нови и нови идеи, казва Стефан Китанов – Кита, създател и директор на СФФ. И така, първоначалната идея се търкулва по стръмния и неравен хълм и като малка снежна топка, набира все повече скорост докато лети надолу, расте, оформя се, включва в себе си други малки топки – идеи и докато стигне подножието вече е придобила съвсем завършен вид. Не съвсем обаче. Първо, защото тази топка, СФФ, е постоянно разгъваща се спирала и второ, тя съвсем не се е свлякла в някакво подножие, а напротив, уверено катери върха. Парадоксално от гледна точка на гравитацията, но не и следите как Стефан Китанов и екипът му търкалят своята топка.

Сега Кита е заинтригуван и вдъхновен от съвсем нова и съвсем не незначителна идея, към която е насочил прословутата си нескончаема енергия – превръщането на София Филм Фест в национална програма за кино. За нея разговаряме в слънчев предиобед в друг дългосрочен проект на Китанов – неговата екоградинка, разположила се във вътрешния двор на кооперацията, в която живее в центъра на София.

Разкажи ми за новите инициативи, свързани със София Филм Фест.

Стефан Китанов – Кита: В момента се вълнувам от много мащабна идея - София Филм Фест да стане национална програма за кино. Тя включва няколко елемента. Първо, ежегодното международно издание на фестивала през март в София, Бургас и Пловдив и неговото репродуциране през април и май на още 10-15 места из България.

След това, София Филм Фест за учащи – програма в Дома на киното, която може е част от инициатива на Europa Cinemas и е с подкрепата на програма "Култура" на Столичната община. В нейните рамки два пъти седмично ще прожектираме безплатно филми, предшествани от кратка презентация за тях, но не учебна или академична сказка. Идеята ми е да създадем общество от млади хора, които да изгледат голямо количество добри европейски филми през годината и когато дойде фестивалът през март те ще имат възможността да се докоснат до неговата програма на изключително преференциални цени.

Но за да могат да оценят адекватно, да се насладят подобаващо на филмите, младежите трябва да имат по-специална и сериозна подготовка.

Накрая, същото нещо искам да се случва и в национален мащаб. Всъщност, то вече се случва под името "София Филм Фест на път". В различни градове, съвместно с общините им, прожектираме филми от фестивалната програма като така подготвяме аудиторията пък за следващото издание на СФФ и за отзвука от него. Предвиждаме да достигаме до все повече места, защото в момента интересът към събитието е многообещаващ.

Кои ще са другите градове, които ще се радват на отзвук от фестивала?

Към Пловдив и Бургас ще се присъединят минимум още 10 града. Все още водим разговори с някои от тях, но мога да спомена Русе, Варна, Сливен, Нова Загора, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Банско, Хасково, Кърджали, Велико Търново, Габрово, Севлиево, Ловеч.
През последната година пътуваме много извън столицата със "София Филм Фест на път" и представяме пред зрителите филми като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Гуча", "Лудост посред лято" и др. и реакциите са чудесни. Особено позитивни са за българския филм, който до момента не само продължава да бъде прожектиран по различни световни фестивали и вече има в колекцията си 18 отличия от тях, но и беше избран за българското предложение за "Оскар". До момента той има участия на около 50 фестивала, но според мен броят може да достигне и към 70, което ще бъде абсолютен рекорд. В момента получаваме масово нови покани за фестивали.

Всъщност, в момента искам да се отдръпна малко от продуцентството. Искам да насоча енергията си само към фестивала. Разбира се, ние ще продължим да участваме като миноритарни продуценти във филмите на нашите приятели и партньори, които подкрепиха "Светът е голям…", както и продуцираме късометражния филм на Надя Косева "Втори дубъл", но само това. Чувствам се изморен, но удовлетворен. За мен работата по един филм далеч не приключва с излизането му от монтажната стая. Напротив, за "Светът е голям…" работата ми като продуцент по време на снимките беше най-кратка. Вярвам, че за това един филм да има дълъг живот е необходимо да полагаш сериозни усилия след като стане готов продукт.

Филмът на Стефан Командарев бе разпространяван у нас от Александра филмс в продължение на 6 месеца, но след като бе изтеглен от кината, ние тръгнахме с него из страната и започнахме да организираме специални прожекции в Дома на киното, на които срещаме екипа със зрителите. И тъй като съм състезател, следя внимателно седмичната боксофис класация за България и мисля, че "Светът е голям…" ще успее да събере 30 000 зрители, като искам да отбележа, че до момента са към 25 000, а от тях 6 000 се дължат на нашите неуморни пътувания извън София. През последните 52 седмици той е неотлъчно в топ 20 и за момента изостава по зрители само от "Дзифт" сред българските заглавия. И няма нито една паднала прожекция!

Много е важно, според мен, че ние организираме разговори с публиката след прожекциите. За всеки създател на филми е много полезно да разговаря със зрителите, защото от една страна за тях е предназначил работата си и винаги е интересно да чуе различните интерпретации на историята, която им е разказал, а от друга – може да получи идеи за следващия си проект.

Какви полезни неща извади ти за себе си от тези разговори?

Разбрах, че хората имат нужда от добра новина, от това да изпитат нещо положително, а "Светът е голям…" им вдъхва позитивност, не само със сюжета си, със забележителното техническо качество на продукцията, но и с живота си, с представянето си на различните фестивали. И това е много важно. Ако с един филм ние можем да постигнем подобна реакция, да вдъхнем на хората надежда, значи просто трябва да се стремим да го правим с повече заглавия.

Ето, например, в Русе стартирахме дългосрочна инициатива в тази посока в началото на октомври. Излъчваме по 2 филма на месец, като започнахме със "Светът е голям…" и "Гуча", гледани общо от 1,000 зрители. Следва "Дзифт" и се надявам Явор Гърдев да се срещне лично с тази невероятна публика. Предвидили сме общо 6 филма до края на годината и 24 заглавия за следващата. От тях 5-6 са български, а останалите са чужди. Извън София е останал много малък брой функциониращи кина. Хората няма досег до най-новото качествено световно кино. Няма как да възпитават вкуса си. Затова все повече се интересувам от София Филм Фест като цялостен проект – европейско, алтернативно световно и българско кино, което достига чрез марката СФФ из цяла България. Ще положим извънредни усилия догодина автори да представят филмите си по време на фестивала в минимум 10-15 града.

И още нещо много важно. Основен акцент в прожекциите ще са и балканските филми. Бих искал чрез прожектирането на повече такива заглавия младите български кинотворци да се научат да създават комуникативни в нашия регион филми, така както успешно правят колегите им от страните от бивша Югославия, Румъния и Турция.

Няма ли да имате нужда от много нови хора в екипа си, за да осъществите тези идеи?

Не. Пловдив и Бургас вече имат свои екипи. В Благоевград, където също имах разговори, ми се иска да се сформира местен екип, тъй като това е един от градовете, в които все още има кино, а и много млади хора в университетите. Иначе като цяло, ние правим видеопрожекции, за чието техническо обезпечаване са необходими 2 човека. От София пресотделът ни информира чрез медиите за предстоящите дати. В някои случаи общините поемат разходите по прожекциите и те са безплатен вход, в други – билетът е минимален.
Узряхме за това, София Филм Фест да порасне още малко и да се обърне в няколко нови посоки, но трябваше да мине необходимият брой години за това. Солунският кинофестивал, например, от години облъчва много градове в цялата област Егейска Македония с филми. Лондонският кинофестивал също обикаля из Великобритания със своята програма. През 90-те правихме фестивал на френско кино съвместно с Френския културен институт в 17 града на България... Няма нищо ново под слънцето. Киното се е родило на път. Любопитното е, че липсата на кина и съвременните технологии ни връщат 100 години назад, но и ни дават възможност да достигнем до нова аудитория, което е сериозна тръпка.

С кои филми стартира програмата "СФФ за учащи" и кой ще представя филмите?

Началото е на 12 октомври със "Светът е голям...". С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони. Другите български филми от програмата в София са "Дзифт", "Георги и пеперудите" и "Шивачки", а сред европейските са "Завръщане" на Алмодовар, "Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне, "Били Елиът" на Стивън Долдри, "Срещу стената" на Фатих Акин. За есенното издание част от филмите ще представяме аз и Владо Трифонов, програмният директор на Дома на киното, българските филми ще се представят от техните автори. През 2010 ще поканим повече публични личности да представят по неформален начин филмите.

Как ще бъде спонсорирана програмата на СФФ за учащите - кои институции ще се включат в нея?

"СФФ за учащи" има подкрепата на Столичната община (програма "Култура") и очакваме подкрепа от страна на Националния филмов център. Всъщност аз гледам на участието на НФЦ като на партньорство, защото сега е моментът да обединим усилията си в търсене на по-голяма публика за българското и европейското кино. Имаме и малка подкрепа от страна на Европа Синемас, паневропейската верига от киносалони, в която членуват Дома на киното и кино "Европа", Варна.

Пътуващото издание на София Филм Фест е част от мащабния проект "Операция Кино" на водещите фестивали на България (София), Босна и Херцеговина (Сараево), Турция (Истанбул) и Румъния (Трансилвания-Клуж), подкрепен от програмата МЕДИА Интернешънъл. Идеята е програма от 10-15 филма, имащи някои общи заглавия и принцип на съставяне, да обиколи 10-15 града във всяка от четирите държави с цел достигане до нова публика за европейско и алтернативно кино. Аз съм много въодушевен от идеята и съм убеден, че тя ще бъде подкрепена у нас от Министерството на културата и Националния филмов център, както и от съответните общини, където се случват минифестивалите. Ще се постараем освен филми и гости да достигнат до повечето от градовете, защото, както вече стана въпрос, най-интересното са срещите след филмите с публиката.

actualno.com, 7 октомври 2009

(тъжни) Размисли на една котка за нещата от живота

Мили мамо и татко,

Използвам, че кака си меси пица в кухнята да ви драсна някой ред и аз, вашата злощастна котка Зита. Аз съм добре, не се безпокойте, макар че не съм много добре. Кака ми е купила само 6 вида храни - за хубава козинка, против камъни в бъбреците, за котки живеещи в затворени помещения, на Уискас с агнешко, Пълноценна храна за котки с пиле, пуйка и зеленчуци и с телешко, риба и зеленчуци, от които на мен ми е много трудно да си избера кои най-много ми харесват. А както знаете, аз трябва да опитвам поне три вида през деня, за да бъда спокойна, красива и неотразимо котешка.

В началото ми даваше и пастет Gourmet, но то е било само, за да ме прилъже. А и не беше го купила тя, а един симпатичен чичко на име Серрррр-гей. Сега от него е останало едно бурканче, което кака държи затворено в хладилника, защото знае, че с моите деликатни котешки усилия няма да мога да проникна до него.

Прилъгах я на два пъти да ми купи пауч с агнешко, но според нея не било прилично да го излапвам за един ден. Ами, един ден = един пауч. Няма да го оставям да се развали, я! Знаете ми колко съм прилежна и загрижена.

Също така, кака затваря вратите на две от стаите, когато излиза и аз се чувствам изолирана и некомфортно да се разхождам само в един коридор, една спалня, една кухня, една баня, една тоалетна и един балкон, при това малък и остъклен. Какво като се изпишках в две от стаите - в едната открих много симпатична саксия с кротон, който имаше нужда от торене, а в другата - един напълно ненужен стар матрак, на който са му избили пружините - малко ми се вижда тесногръдо да не ме допуска повече до тях, освен ако не ме надзирава строго и с подвиквания: "Зита, слез от канапето, Зита не рови в саксията, Зита, защо си пишкала на леглото?" За назидание й се изпишках още два пъти, току до тоалетната си. За да разбере кака кой комадва в нейната къща.

Добре поне, че докато е тук я издебвам и си лягам върху изпраните й дрехи на мекичко и чистичко. Да ви кажа, тя май не си пада много-много чистница и къщовница, защото не глади веднага като изпере. Също така кака не ме пуска когато аз си поискам на терасата, а когато тя си поиска. Това е нечувано! Да не говорим, че до момента не ми е осигурила повече от една пеперуда. Губя формата си на ловец! Освен това изчисти праха от покрива на гардероба, на който така сладко си спях и се криех от враговете няколко дни, след като пристигнах тук.

След като спря да ми бие сърчицето от страх когато ме захвърлихте в този огромен и непознат апартамент, аз тръгнах на разузнаване. Отворих всички шкафове, които можах и преподредих някои неща. В шкафа за обувки, например, успях да постигна много приятна хармония и въздух посредством изхвърлянето на някои непотребни вещи от него, сред които и обувки. Чичкото Серррррр-гей обаче, който има вкус за котешки храни, но никакъв усет за вътрешен дизайн и подредба, ги върна отново вътре.

Опитах се и да пренаредя някои саксии. Една специално съборих на пода, за да види кака, че я е поставила на пътя ми към гардероба. Тя обаче така и не ме разбра и съвсем скоро я постави отново така, че да ми пречи.

Хммм.

Не всичко е изгубено обаче. Когато кака се изкупе, аз гледам да се намърдам в банята и после да се разходя с мокри лапички из цялата къща. Много е забавно, а и какво друго ми остава, след като кака избърса старателно праха навсякъде и не мога повече да оставям следи по стените и по белите й первази.

Също така много обичам са си точа ноктите по двата фотьойла, тапицирани с някакви стари покривки, плетени на една кука. През нощта активно спортувам и тренирам скокове от по-височко, така че да падам като малко, но тежко гюле, топуркам по-силно по пода, докато гоня въорбажаеми врагове и изнасям концерти в коридора, защото там акустиката е най-добра. От време на време нагъвам успешно китеника на пода в хола.

През денч се стремя да се разнообразявам като си подремвам в различните стаи или зяпам през някой от четирите прозореца. Още не съм се овъргаляла на терсата като магаренце, но за сметка на това пък чевръсто помагах на кака да измие подовете и за десерт се овъргалях на прясно измития мокър под. После веднага се метнах върху дантелите за ужас на кака. Предизвикателство за мен са и няколкото лавици на холната гарнитура, по-високоте имам предвид, до които, колкото и да проточвам врат и да се протягам на задни лапички, не успявам да достигна.

Вчера кака се гънеше много смешно в разни пози на земята и се кокореше в една точка докато от очите й шурнаха сълзи, а аз ходех и я гъделичках по стъпалата. О, да, изядох й всичките теменужки - онези, които така трудно се захващат, и преминах към някакво друго много вкусно цвете. После успешно повърнах на пода в хола.

Оставям косъмчета навсякъде за по-сигурно, ако от някъде се зададе мишка да е наясно чия територия е това.

Иначе се правя на много миличка, мъркам на кака и й се умилквам при всеки удобен случай, та белким ми сипе още нещо в купичката. Днес дори успях да си открадна малко пилешка пържолка от нея.

Това е засега. Още не съм успяла да надникна навсякъде, но поне нощно време отварям двете крила на гардероба и се завирам върху най-шумолящите пликове.

Изпратете ми подарък. Може и да е лястовиче гнездо, без гнездото, но с лястовичките.

И вижте, моля ви се този клип. Кака каза, че ще ме учи така да си пийвам водичка. Пратила й го една друга кака, моята бивша сватя Лалка, която пък замислила най-голямото притеснение на моя бивш възлюбен, сър Боби - ще го гони от леглото му, моля ви се, защото щяла да име бебе. Нечувано! Но, както виждам и се успокоявам, има по-зле и от мен.

http://www.youtube.com/watch?v=gMxGvam5Ros

А уж ме бяхте пратили на курорт!

Ашколсун, Орхан бей, за "Музей на невинността"!

Тази книга е толкова съвършена, че чак не зная какво да напиша за нея. Толкоз много ме развълнува и удиви, че чак плаках на финала й. Не е първият роман, който ме натъжи така, че да пророня сълзи, първият и май единствен беше "Мъртвата зона" на Стивън Кинг, но този е къде-къде по-добър.

Изпипан, обмислен и се чете на един дъх, сякаш така е и написан. Като че ли Орхан Памук е низал разноцветни мъниста на дълга, здрава връв, а не е писал книга. Имам чувството, че е седял пред няколко коша с различни по големина, цвят и форма мъниста и е бъркал с шепи във всеки един от тях, изсипвал е пред себе си загребаното и с длан го е търкалял и размесвал пред очите си, докато е оглеждал кое след кое върви да наниже.

Или е посръбвал сладичко турско кафе и примижал от следобедното слънце, е седял на някой от кейовете на Истанбул и премятал с език в устата си топлата течност и думите, които са му хрумвали, за да изрисува с тях хем пищно, хем премерено тази богата на нюанси, трогателно простичка и затрогващо човечна история.

Хем препусках към финала, че да видя с какъв възел ще завърже дългите и предълги нанизи от сюжетни нишки и дали този възел ще е подходящо избран и достатъчно здрав, за да ги удържи да не се разпилеят, хем ми се искаше да има и още една страница, и още една глава, и още малко надежда.

Финалът обаче е великолепен, за мен последното изречение така непоколебимо осмисля всичко разказано преди него, че дори ми изглежда не като възел, а като семпло украшение, с което се закопчават завинаги нишките на наниза.

P.S. Освен човешката история, от "Музей на невинността" можете да научите толкоз много за прекрасния Истанбул през годините, от 70-те до днес и за продължаващото разбулване на турското общество и обръщането му към Запада, без обаче да помръдва корените си от Изтока.

Голям кеф е да се четат такива романи, затова, ашколсун, и аферим, и машалла и евала на Писателя!

Ето я и официалната му страница, откъдето свалих корицата на книгата.

http://www.orhanpamuk.net/default.aspx

If winter comes, can spring be far behind?*

Привечер листата на дърветата са застинали, мътнозелени, те стоят неподвижно, отпуснати и уморени. Обгръщат се със спускащия се мрак, сякаш искат да го наметнат върху себе си като шал, да се завият с него като с одеало.

Вятърът, който ги раздвижва, и оживява и им носи глътки свеж въздух, е отминал, полетял е надалеч, играе си с листата на нечии други дървета, шумоли в нечии други корони, закачливо гъделичка перцата на други птички, струпали се по други клони за своя ежедневен писукащ концерт.

Слънцето, което ги стопля и изсветлява зеленото им до тюркоазено или тревисто зелено, се оттегля с бързи крачки, като събира едно по едно всяко петънце светлинка към себе си и прибира постепенно и последната сянка, увила се около дънера. То топли други листенца по други дървета сега.

Дъджът не барабани по тях, не подскача капка по капка от едно на друго, не се увива в тънки вадички, които се процеждат бавно в ъгълчатата им, преди да полетят към земята. Дъждът отмива тъгата от застиналостта на други листа по други дървета сега.

През нощта само луната огрява на пресекулки листата - някъде много нависоко облаците танцуват около нея, раждвижвани от невидим вятър.

Около дънерите, под притихналите тъмни клони, няколко жълто-ръждиви листа, първи усетили дъха на есента, са паднали сгърчени от студенината му.

А утре? Ще изгрее ли слънцето, ще се втурне ли вятърът да разроши листата, ще ги наръси ли със сладка роса дъждът, ще долетят ли птички да се сгушат между тях? Ще се изпълнят ли със зеленина или ще се сгърчат едно по едно и ще се отпуснат съсухрени на земята?

Утре... друг ден, друга история, друг живот.

*If winter comes, can spring be far behind?
Ако се задава зима, нима далеч е пролетта? - стихотворение на Пърси Б. Шели