Let me take you on a trip

Модерен мъж

2011-07-20T18:41:00.002+03:00

Днес близостта може да бъде лесно симулирана, но не и стимулирана. Познавам толкова много хора – сред тях имам освен приятели, по-близки и по-далечни познати. В различни комбинации и ситуации се срещам с всеки един от тях и с всяка една от тях. Ако имам нужда поговоря за това, което ме тревожи (от лично естество) и се обаждам на тази, която винаги ще ме изслуша, почти няма да ме прекъсне и ще ми предложи нежно рамо, на което да се облегна, ако се чувствам несигурен. С нея едно време бяхме гаджета, само че връзката ни се изтощи от само себе си в един момент – тръгнахме докато бяхме съвсем малки, поиграхме си и на семейство, но накрая просто ни писна. Тръпката приключи, или по-скоро се пренесе към други хора извън света, заключен между прегръдките ни. Но сме много добри приятели, особено тя на мен. Подозирам, че още си пада по мен и затова откликва на всяко мое обаждане. А аз, за да не храни излишни илюзии, пропускам да се отзова от време на време на нейните моменти на слабост.

Ако искам да си поговоря за практични неща, ще се обадя на тази, която знае всички магазини с всички настоящи промоции, дори може да се разходим заедно из тях, да си побъбрим за цените, да се ядосаме, че пак ни продават нещо по-скъпо, отколкото сме го виждали в Европа и да профукаме сума ти пари за неща, които не ни трябват наистина, но ни помагат да изглеждаме готино модерни и по-богати, отколкото сме. Разбира се, тя ми помага да пазарувам и т.нар. вещи за бита и дава много подходящи съвети какво би подхождало у нас и от кои магазини мога да си го купя по-евтино. Почти като съпруга, която е наясно с вещите, които трябва да се подменят, защото са остарели или с тези, които още не съм си купил поради една или друга причина, но ми трябват, но не съвсем като съпруга, защото никога не настоява и не се сърди, ако не избера посоченото от нея.

Ако искам да нахраня интелектуалеца в себе си, ще се обадя на онази приятелка, която винаги чете най-малко две книги едновременно, едната от които непременно е популярна психология за самопомощ в една или друга посока, а другата е на по-свободна тематика. Всъщност, може да бъде всякаква. Аз обичам да чета, но го правя рядко, защото то ангажира мисълта ми повече, отколкото гледането на филми, и изисква активно сам да си представям света между страниците, вместо да му се наслаждавам пасивно от екрана на киното или домашния компютър. Имам си и приятелка киноманка, с която се надпреварваме да сваляме сериали и филми от замунда и се забавляваме много като спорим дали един филм ни е харесал, защото е повече женски или мъжки, или от снобария, или само заради готиното дупе на Пенелопе Крус/Том Круз.

Имам си приятелки и познати, с които ходим по концерти – понеже аз харесвам много и различни изпълнители, тук вариантите ми за избор са повече. Но с всяка една от тях неизменно удряме по няколко бири преди или по време на концерта и се потим яко, докато скачаме или танцуваме в мелето. На клуб ходя по малко по-различен начин. Там обикновено отивам с една-едничка цел – да се забия с някоя за вечерта. Всъщност понякога се случва и така, че се забивам с някоя мацка от нашата компания – малко повече алкохол или простичката уговорка за секс и нищо повече вършат много работа в наши дни. Понякога прекалявам и се обърквам – тогава целувам не когото трябва – желанието за близост е толкова силно, че дори фактът, че тя си има гадже, което обаче го няма в момента, или че се познаваме някъде от работа, не ме спира. Но и от това има изход – на следващата ни случайна или неслучайна среща й надувам главата колко съм бил пиян и тя разбира и не иска никакви други разяснения. Най-обичам тези свалки, които продължават месец-два и приключват точно тогава, когато на нея й хрумва да погледне и малко по-нагоре от устата ми, докато се целуваме или пък започва да ми задава по-настойчиво въпроса кога ще се видим пак и дали не искам вместо да ходим на кино само двамата, да се видим с нейните приятелки или цялата й компания на по питие. Тогава галантно слагам край. Не защото не я харесвам, а просто защото не ми се занимава. Наистина не ми се занимава. Не ми се полагат някакви особени усилия, нито пък ми е интересно да надграждам нещо, да започвам нещо ново и да го продължавам. Харесвам свободата си. От време на време ми става странно самотно и тогава я моля, тази, която в момента е с мен, да остане и за през нощта. Спим прегърнати и се успокоявам. Но на сутринта ме гложди друго. Ами ако реши, че това е знак, че нещата между нас стават по-сериозни? Мил съм, закусваме заедно, но след това я отпращам и й се обаждам чак след седмица. Пак съм мил, но дистанциран. И заобикалям темата за преспиването у дома, колкото се може по-отдалеч. Винаги има за какво друго да се говори. Или да се мълчи.

Харесвам свободата си. И защо да не я харесвам? Ракрепостеността на живота днес предлага толкова много възможности, а и в цялата несигурност, в която живеем, най-много ме е страх да не се обрека на грешен избор. Разбира се, обричането днес не е за цял живот, но от цялото главоболие покрай измъкването от някаква задънена улица ме втриса само при мисълта, че бих могъл да си го причиня по невнимание. Жените са си избрали ролята на по-силни от нас и след цялата тази идея за еманципацията и феминизма, налагат силово новия си имидж. От това мога само да съм доволен. Стоя на приятно хладна полусянка и протягам ръка към зрялата круша, когато усетя устните си сухи.

Доволен съм. Ако нещо ми липсва, в телефона все ще се намери подходящо име, което да отговори на настоящата липса.

Има някакво разместване на пластовете

2011-07-20T18:17:00.002+03:00

Има някакво разместване на пластовете. Имам нужда да изкарам от устата си толкова много думи, но вместо това единственото, което успявам да изкарам от себе си през последните два дни са течащите доказателства за силната ми хрема. И уж ушите ми са заглъхнали, а за съжаление все така ясно чувам мислите си. Дори прекалено силно ги чувам, за съжаление. Гърлото ми е пресъхнало, както и търпението да проявявам постоянно разбиране към неразбираемото си състояние. Гледам напред, но съм все полуобърната назад и докато с единия крак стъпвам пред себе си, другият остава закотвен зад мен. Преди две седмици изгорях на плажа, докато се опитвах да се сгрея след дългото намръзване през студената пролет. Сега кожата ми се бели, но имам чувството, че трябва да смъкна не само горния слой на епидермиса, та да се отърва от багажа. Не мога с едно изтъркване на гъбата да смъкна умрелите клетки, та новите отдолу да задишат спокойно и начисто. Много е лесно да се съблекат дрехите в наше време, но е и опасно – чифт гърди винаги са си чифт гърди, едва ли могат да минат за нос, например. И става много бързо. Хората май много по-лесно свалят дрехите си, преди да са се опознали. После може и да не им се иска. По-безопасно е да се съблечеш иначе, да разголиш душата си (моля да ме извинят тези, които не вярват в съществуването й), защото все част от най-съкровените ти мисли ще минат незабелязано и неразбрани покрай другите. А човек има нужда да споделя. Най-вече за да изкара нещата от себе си. Не толкова, за да намери разбиране. На една определена възраст започваме да разбираме, че не разбирането от страна на другите е най-важно, а разбирането, което проявяваме към себе си.

Не съвсем

Дори със запушен нос можеш да усетиш ароматите на пролетта.
Дори със заглъхнали уши можеш да чуеш ясно мислите си.
Дори когато гледаш напред, може да си полуобърнат назад.
Дори когато стъпваш с единия крак напред, другият може да остане закотвен зад теб.
Дори когато изтъркаш белещата се кожа, това не е достатъчно, за да може новите клетки да задишат спокойно и начисто.

Послепис

2011-01-14T21:10:00.003+02:00

Ако трябва да напиша сценарий за филм за тях двамата, ще избера визуално да ги представят като вратата на някой американски saloon в дивия запад – с две дървени половинки, които ту се срещат, ту се раздалечават, когато някой мине през тях. Едната се движи напред, докато другата се движи назад. Понякога и двете са тласнати в една посока и докато не се успокоят, се люлеят напред-назад - първо много бързо, а после, докато се успокояват, все по-бавно. Обикновено в синхрон. Но е факт, че се срещат само като са в покой. И срещата им не зависи много от тях. Защото в момента, в който се появи някой друг, те са подвластни на неговата енергия, движение и посока и просто я следват, разделяйки се. Всъщност срещата им зависи от тях дотолкова, доколкото между тях няма външни влияния. Чудя се кога е бил началният момент, в който тези две еднакви половини са се засекли за първи път и в кой момент се е решило, че ще си останат разделени, обречени завинаги да се раздалечават, а не обратното - да натежи мигът, в който са заедно и външните влияния постепенно да избледнеят и да бъдат неутрализирани.

Ако трябва да избера цвят, в който да облека него, това ще е блед, небесно син цвят. Почти прозрачен. С размиващи се граници. Ту изчезващи, ту появяващи се. В един момент синьото придава цветна плътност на нещата и смисълът е явен и разбираем. В следващия момент бледността му го прави толкова прозрачен, че той сякаш не съществува зад него. И е странно, че е хем прозрачно, хем нищо от него не се вижда. Прозрачно и непроницаемо. Оптическа илюзия ли е това? В един момент от това небесно синьо полъхва приятен, свеж бриз, който завива краищата на нейната пола и вдига кичурите, паднали на челото й. В следващия обаче може изведнъж да захладнее и кожата й да настръхне от него. Но пък ако го няма настъпва някакво заспало безвремие. Или спокойствие. Тя ще избере кое от двете.

Ако трябва да избера звуци, които да го представят, ще бъде някоя поп-рок песен – с изразени барабани, семпла, но топла мелодия и запомнящ се рефрен. Не много популярна, но не и много алтернативна. Нещо, което би се харесало на повече хора, без обаче да е лишено от оригиналност. Нещо, на което можеш да танцуваш, защото е ритмично, но и нещо, на което можеш да си чуеш приказката, защото не е прекалено шумно. Песен, която ще остане известно време по върховете в класациите, ще се върти из клубовете и по радиото достатъчно дълго, за да я запомни тя, а след това ще изчезне, за да отстъпи място на други подобни песни. После ще я въртят от време на време – на нея ще й бъде приятно да я слуша, но едва ли ще се сеща сама да си я пуска.

Ако трябва да избера препинателен знак за финал на тяхната история, ще ми бъде трудно да се спра на един. Със сигурност няма да е точка, защото нито една история не приключва изведнъж с такава окончателност - обикновено отзвукът от нея се точи във времето и докато чувствата и емоциите се уталожват, се преминава през много въпросителни: защо така са постъпвали, а не иначе?, например; редица удивителни: ама как можах! или ама как можа!!!; може да има и няколко неясни знаци, изразяващи най-вече емоциите, които в началото след края са все още твърде силни и неконтролируеми. Най-вероятно е обаче историята да приключи с многоточие и докато се точи това многоточие, между него могат да се подредят в различен ред и интензитет всички останали препинателни знаци. Да им пожелаем най-накрая да сложат едно двуеточие последвано от дясна скобка, което ще значи, че са изчистили миналото от мрачните му нюанси и с надежда продължават напред :)

Наивно-реалистично

2010-12-23T10:36:00.002+02:00

Наскоро една приятелка сподели с мен как й е направило впечатление колко много се извиняваме за щяло и нещяло. "Извинете, ще слизате ли? Извинявай, че те притеснявам, би ли ми показала... Прощавайте, бихте ли ми казали колко е часът? Извинете, може ли да се разминем?" И колко малко си казваме: "Ако обичате, бихте ли ми направили място? Ако обичате, бихте ли ми подали това?" и т.н. За какво толкова се извиняваме? За това, че искаме да минем отнякъде? Че искаме да научим нещо? Да получим нещо? Че просто искаме да направим нещо, което ни се иска да направим?

Разбира се, има и други хора. Те не те питат за нищо, не се извиняват, просто те избутват на улицата, в транспорта, проправят си път, без да те молят да им простиш, че са минали през теб като танк.

Хора със силно чувство на вина и хора без никакво отношение към околните. Едните не смеят да те докоснат, другите не се съобразяват дали искаш да те докосват или не.

Няма нищо лошо в това да се опитваш да осъществиш целите си, да вървиш по пътя си, но трябва ли постоянно да се чувстваш виновен, че искаш да го направиш, и трябва ли постоянно да пренебрегваш околните, когато протягаш ръка, към това, към което се стремиш?

Къде е границата и защо някои стоят упорито от едната й страна - деликатното и всевиновно несмеене, а други са се закотвили от обратната й страна - нахалното и безогледно потъпкване? Къде е мярата? Къде е възпитанието? Къде е началото с "ако обичате..."?

Два дни остават до Коледа. Земята се е смръзнала. Мъгла е обгърнала хубавия ни град. Слънцето не смее да разбута облаците, но все пак ни осветява пътя. Ако може да се поспрем за малко сред хаоса на истеричното пазаруване и да си дадем сметка, че най-хубавият подарък за всички нас не чака в мола с цена от 99.99 лв, а е в сърцето ни, в ръцете ни, в усмивката ни, в топлината, която можем да дадем, ако обичаме и без да се извиняваме. Да вземем пък да се прегърнем, вместо да се блъскаме. Да забележим какво искат другите и да им покажем какво искаме ние. Да вървим по-често по средата, усимихнати, а не в отдалечените крайности на неприкосновеното си лично пространство, съскащи. Да вярваме. В Дядо Коледа или в близките, които ще ни дарят с подаръци. В раждането на Исус или в раждането на надеждата. Който както иска. Но по-смирено, деликатно и все пак уверено.

Път без край - нов блог за пътешествия

2010-12-12T20:55:00.002+02:00

Посетете новия сайт за пътешествия преди и след като се върнете от вашето!

Защо път без край?
Това е стара идея, която графично може да бъде представена с безкрайната будистка плетеница в емблемата ни.

Защо runi? Естествено от първите срички на нашите имена -

Румяна Николова и Николай Генов = RuNi

А може би и от онова старо, тайнствено писмо на германските народи – руните, за което знаем само, че е създадено от бога Один, който слязъл по Дървото на живота, за да го донесе на хората…

В територията на

http://www. runitravel.com
ще пътуваме виртуално, ще четем книги и статии, ще гледаме филми и снимки или просто ще си бъбрим.

Докато дишахме праха по пътищата, неусетно се натрупа „масив от данни”, който искаме да споделим с любопитните и в този сайт. Тук качваме видяно и чуто под всякаква форма за онези, които изпитват преклонение към познанието. Към природата и духа, към историята, културата и националните ценности, основани на идеята, че с национална си идентичност ние сме част от света – приветлив и отворен.

Този сайт е територия на пътуващите, любознателните и позитивните хора, отворени за един свят без граници, в който ограниченията обикновено си поставяме самите ние.

Редовно ще предлагаме един нов и по-слабо известен маршрут или обект за посещение.

Тук издатели, медии, фирми и частни лица, могат да се запознаят с нашата работа, а и да си поръчат и използват при определени условия предложените продукти за свои нужди.

Мъжът на съседния стол

2010-11-28T15:14:00.003+02:00

Странна работа - уж интересна пиеса гледах онази вечер (постановката няма да коментирам, за да не навлизам в отрицателни разсъждения), но през цялото време вниманието ми се раздвояваше между нея и човекът до мен. Непознатият мъж на мое ляво. Дойде току преди да започне спектакълът и седна на единственото свободно място на реда. Очевидно беше сам. Бегло му хвърлих поглед - побеляла коса, над 65-годишен, тъмносин костюм. Въображението ми заработи. До мен седеше самотен вдовец, с няколко пораснали деца със собствени семейства, които нямат време за него, освен когато имат нужда той да гледа някое от техните деца или по семейните празници като Коледа и рождени дни. Човек без приятели, очевидно, след като е дошъл сам на театър. Човек толкова самотен, че ходи на театър, само за да се почувства отново сред хора. Там, в пълната зала, от двете му страни седят непознати, но това няма значение, защото от време на време погледът му се среща с този на съседа му и двамата си кимват усмихнато от любезност или той се засмива на реплика от спектакъла и чува, че някой друг също се е засмял. И това споделяне на обща реакция по някакъв начин му помага да бяга от самотата. Ето че още някой реагира по съвсем същия начин като него...

Вгледах се по-настойчиво в мъжа на съседния стол. Тъмносин костюм, да - но не овехтял, а нов, елегантен, сигурно не евтин. Златен часовник на китката. Лъснати обувки. Какъв ти самотен вдовец!? Не изглеждаше никак притеснен или смачкан. Въображението ми побърза да поправи грешката си. Банкер? Хм... висш държавен чиновник или директор в частния сектор. Може би достатъчно уверен в себе си, за да удовлетвори интереса си към театъра като дойде дори сам на някое представление. Определено не беше почитател или съпруг на някоя от актрисите.

След представлението забелязах, че се е спрял на изхода и разговаря с двама по-млади мъже. Случайно ли се бяха срещнали? Или бяха дошли заедно и седяха разделени, защото само единични места са могли да намерят? Няма значение. Защо обаче, след като видях сам човек до себе си, първата ми реакция беше жив да го ожаля, да го вкарам в милозлива история, да му посъчувствам и чак след това да се вгледам в знаците, които действителността ми праща? Не всеки сам е самотник. Е, този може и да е бил, но второто не произтича от първото. Понякога самотата е въпрос на избор. Но възпитанието ми ли, очакванията, които обществото безмилостно налага, ли са вкарали тази ситуация в рамките на задължителната самота?

От друга страна, дали когато погледнем другия, не виждаме първо себе си в него и чак след това истинското му лице? Но това е друга тема... тема за друго представление, за друг театър.

Хора, пътища, посоки

2010-11-22T09:50:00.000+02:00

Светът е малък – само разстоянията между хората са огромни (понякога). Светът е малък, а защо тогава разстоянията между хората продължават да бъдат огромни (понякога)? Пътища – много и то не само като се обърне колата. Пътни знаци по тях също се намират. А често и светофари, зебри, тротоари. Но понякога пресичаме на червено, макар да знаем, че само на зелено е разрешено. И се озоваваме в задънена улица. Друг път се втурваме на жълто, сакън да не пропуснем да преминем отсреща. И се оказва, че е било по-добре да изчакаме светофарът да се смени, защото ако сме имали търпение да постоим малко на едно място, е можело да ни хрумне, че всъщност съвсем не искаме да пресичаме в тази посока. Понякога съвсем стриктно, спокойно и уверено пресичаме на зелено, знаем, че сме в правото си и очакваме и насреща някой да уважи нашето право. Но не щеш ли насред пътя се сблъскваме с някого, който е загърбил всякакви правила и няма никакво намерение да се съобразява с тези, според които ние се движим. След утихването на звука от удара и двамата се оттегляме в различни посоки, всеки с поомачкана броня и олющена боя. Важното е обаче огледалото за обратно виждане да ни е наред и да поглеждаме в него достатъчно често, за да знаем какво сме оставили зад гърба си, но не прекалено често, че да не видим как някой лети насреща ни, или още по-лошо – да пропуснем, че някой се движи до нас със същата скорост и в същата посока.

Понякога пътуваме с други хора в една посока, но се движим с неравномерно темпо. От нашата скорост на другите им се завива свят; от техния ритъм се изнервяме, че се придвижваме по-бавно, отколкото е възможно, защото те поглеждат вляво, когато нашият поглед е надясно, или по различен начин интерпретират пътните знаци. Понякога те дори не ги виждат, така както и ние пропускаме по някой очевиден знак. Да не говорим пък какво става, когато едните се захванат със задача, присъща откакто свят светува на другите, като тази - жена да се опитва да разчита пътна карта, докато до нея върти волана мъж, изнервен от това, че уж знае накъде отива, но не знае точно как да стигне дотам. Понякога другите искат да спрат за почивка на едно място, а ние имаме нужда да отдъхнем и презаредим на съвсем друго. Но когато се съгласим да спрем на тяхното, а след това те слязат и на нашето, хоризонтът сякаш изведнъж става по-ясен за всички ни. Освен това всеки се е учил на различна кола и с различен инструктор, и е взел книжката си по различно време и има по-опитни от нас, както и ние винаги ще бъдем пък по-опитни от други. Но истината е, че всички се учим в движение. И колко хубаво би било, ако вместо да се сърдим заради всички тези разлики по между ни, кротко все повече ги приемаме с разбиране и усмихната толерантност, особено ако сме сигурни, че имаме обща посока.

Когато няма оригинал и копието (не) върши работа

2010-11-14T18:22:00.006+02:00

"Вярно с оригинала" е моята първа среща с Абас Киаростами и неговите филми. (Не казвайте на никого, да не взема да се изложа, че чак сега това ми се случва.) Но мисля, че няма да е последната.

Сюжетът е следният:

Мъж и жена се срещат в Южна Тоскана - той е писател и представя последната си книга, посветена на копията и оригиналите в изкуството. Тя притежава малка галерия и иска на всяка цена да поговори с него. Двамата отиват с колата й до съседно селце, където подтикната от случен коментар на възрастна собственичка на кафене, жената подхваща игра и влиза в ролята на съпруга на писателя. Той, кой знае защо, след известно двоумене, се включва в нея.

Дали подтикнати от самотата си двамата провеждат разговор, който е твърде характерен за двойките, обвързани от дълго време, или използват играта, за да си кажат един на друг неща, които не биха споделили с истинските си партньори или не са намерили начин да споделят с тях, докато са били заедно - това не е толкова съществено. Основното за мен беше как, когато нещо основно ни липсва, ние сме в състояние да заблудим сами себе си като си фантазираме измислена реалност - тази, в която бихме искали да сме, а не сме по обективни причини. И как желанието ни за осъществяването на тази измислена реалност е толкова силно, че сме в състояние да се втурнем да я налагаме на случайно изпречили се пред нас хора, без да се съобразяваме с техните реалности, желания, потребности и настоящи състояния. Без да ги виждаме такива, каквито в действителност са.

Заслепена от своята нужда да засити самотата си с обич и мъжко присъствие, героинята на Жюлиет Бинош (самотна майка при това) обсебва нищо неподозиращия писател (игран естествено и органично от оперния певец Уилям Шимъл. Кой?) и попада в копие на брачни (любовни) отношения, което за нея е по-истинско от оригинала, защото оригинал така или иначе й липсва. А той, писателят, се оставя да бъде вписан в това копие, развива заедно с нея диалога в този на места безумен, на места смешен, на места трогателен, но все пак измислен сюжет. Или не съвсем?

И още нещо - отстрани винаги ни е по-лесно да видим противоречията между Неговата и Нейната гледна точка. Когато двама спорят, това е като разговор между глухи. Толкова е ясна невъзможността на всеки един от тях да се идентифицира с другия и да го разбере. Защо, след като сме толкова различни -мъжете и жените - продължаваме упорито да се стремим един към друг?

Deja vu

2010-10-31T13:36:00.002+02:00

Не е вярно, че два пъти в една река не можеш да нагазиш. Повтарянето на събитията в живота ни го опровергава. Озоваването в същите схеми го доказва. Вървенето по спиралата на живота и постоянното спиране на познатите кръстовища, на които откриваме същите характери зад нови лица, също го доказва. Погледът в огледалото, когато виждаме, че сме в огледална ситуация на тази, в която вече сме изпадали преди време, го доказва.

Защо тогава се опитваме да счупим с главата си огледалото и да минем от другата му страна, когато там ни чака същото? Защо задаваме въпроси, когато знаем отговорите? Защо протягаме ръка към тези, които така и така няма да я поемат? Защо се чудим как не можем да отворим нова врата, преди да сме затворили старата?

Колко пъти ще се случва това докато живеем? Откъде е започнало и дали ще има развръзка? Епилог? Хепи енд? И продължение? Или spin off?

Въртя се в кръг, и всеки път разширявам обиколката, спирам на нови места, но се въртя в кръг. В началото на своя път съм била в центъра на спиралата, в една малка точица, и колкото повече вървя напред, толкова се и отдалечавам от нея, но винаги мога да се спусна по различни дълги или къси допирателни назад към отправния момент. Някои неща започват неочаквано. Началото им е скрито в събития, които би трябвало да ни тласнат в други посоки, или предполагат съвсем различно развитие. Но рамките на цикличността във всеки индивидуален живот имат своето предопределение и следват логиката на неизбежното развиване на спиралата.

Има ли наистина предопределеност? И свободна воля да я променя? Свободната воля може би е и обикалянето на кръга на предопределеността с разширяване и промени в обиколката му. Така и така не вярвам във вървенето по права линия от една изходна точка, към която никога не се връщаш. Това, че си оставяме част от багажа на миналото тук-там и после си го намираме на уж неочаквани места, го доказва. Не ми се иска нещата да бяха по-прости, защото тогава сигурно щях да искам да са по-сложни. Или може би пак щях да се тревожа, но без да мога да си обяснявам поне от време на време на какво се дължи тревогата ми. Иска ми се нещата да са такива, каквито са - лабиринт, из който се лутам. С пасажи, в които се движа свободно и с места, на които ми е тясно. С кътчета, на които вече съм била и с нови пространства, които да опознавам.

Нищо лично

2010-10-31T13:20:00.002+02:00

Така се случва, че приемаме повечето събития лично. Както и отношението на другите към нас. А нищо не се случва извън нас. Затова и има толкова недоразумения и разочарования – трудно е да приемем, че всичко, което сме и правим, получаваме или губим, намираме или забравяме, откриваме или загърбваме, излиза от нас и се връща към нас обратно.

Действителността наистина е единична и уникална проекция на всяко отделно съзнание и подсъзнание, стремежи и надежди, страхове и травми. Никой друг не ни е виновен за това, че страдаме. Никой друг не е отговорен и за това, че сме щастливи. Никой друг не ни е виновен за това, че сме се провалили. И никой друг не заслужава овации за това, че сме успели.

Защо ли?

Защото всеки човек стои на своя мост към другите и може да извърви сам само половината от пътя. Ако пожелаеш да извървиш останалата част към него ще спечелиш или ще изгубиш; ще се зарадваш или ще пострадаш; ще получиш или ще ти се отнеме нещо. И не е ли прекрасно това? Хем успокоително, хем тъжно, но всъщност дълбоко вярно.

Или както го чух няколко пъти около една маса в „Слънце Луна” миналата седмица – просто това са фактите. Хубаво е да знаем, че отговорността за всичко е наша.

Най-големите празници през годината

2010-10-16T13:40:00.003+03:00

Има 5 големи празника за мен през годината.

Първите два са свързани с датите 26 април и 16 октомври. На първата е роден татко, а на втората - мама. Тази година и двамата навършиха 2 х 30 години и това със сигурност прави празниците по-специални, но все така мили. Като се замисля какво мога да им кажа и подаря, сърцето ми се свива. За мен те, такива каквито са, са най-големият подарък, който получавам вече 33 години. Най-щастливото дете, което е събрало в кошничката си повече обич, отколкото може да върне обратно и всички онези уроци, полезни и важни, за които неведнъж е мърморило намусено на себе си: "Ти пък ще ми кажеш!" Уроците обикновено са били правилни и полезни, но детето все още иска да му разрешат да прави грешки, а не да се стреми към съвършенство. То, така или иначе, както е казал Дали, е постижимо само за него, гения.

Няма равновесие. Няма равнопоставеност. Няма знак на равенство между това, което получаваш от някого и това, което му даваш в замяна. И как да има знак на равенство, когато е най-трудно да се отблагодариш, когато усещаш, че си получил най-много?! Какъв подарък да направиш? Как да избереш, как да изразиш това благодаря, което да тежи толкова, колкото многото, което си получил преди него. Но във всичкото това, във взаимоотношенията между деца и родители има някаква странна хармония. Нещата са такива, каквито са, защото трябва да са такива, каквито са.

Другият голям празник е Бъдни вечер, когато цялата рода се събира и докато преяждаме с постни манджи и си наливаме в гърлата ракия, в душата ми се разлива спокойствието от усещането, че дори да реализирам най-големите им страхове - трайно да стана вегетарианка или никога да не се омъжа, - родата ще ме обича по свой си, макар и не винаги тактичен начин. На което аз ще им отвръщам със същото. На всеки 24 декември се ражда и надеждата за нещо по-добро, независимо дали го свързаме с религията или не. Всички сме заедно, и макар да не сме около огнище, се стопляме един друг.

Четвъртият важен празник е моят рожден ден, защото на него винаги мога да събера приятелите си. И винаги най-големият подарък е бил това, че са до мен. Но, моля, това не значи, че не се радвам и не искам и други подаръци от вас, мили мои! Имала съм късмета да ви срещна и привържа към себе си и не бих ви оставила да си отидете току тъй, защото ме допълвате, радвате и оставяте да бъда такава, каквато съм.

Петият голям празник е Великден. Не само пролетта вече е дошла и предвещава лятото, но си и припомням за пореден път, че няма страшно - от пепелта на нещо, което вече го няма, ще се роди нещо ново и по-добро. Пък някога може дори да е вечно.

Въпроси

2010-09-27T21:42:00.007+03:00

Човек трябва много да внимава - заминава за два дни и като се върне у дома, осъзнава, че есента е започнала да се промъква в града му през очевидно оставената открехната врата. Но промените са неумолими, както и смяната на сезоните, колкото и характеристиките им да са се променили през последните години, вследствие глобалното затопляне, немарливостта на човешката раса и колелото, което се върти и след като стигне своя зенит, винаги се спуска към своя надир. Последните две чужди думи съм научила от кръстословиците.

Прекрасно е да се пътува, за пореден път ще въздъхна, а около очите ми ще изпъкнат тънките бръчици, набраздени от доволната усмивка, в която съм разтегнала устни. Как иначе ще имам различна перспектива, ако не се местя в пространството и времето! Как ще мога да се зарадвам на мекотата на пловдивския климат (*), без да съм дошла от застуделите утрини и вечери на София? Как ще потъна в уюта на провинциалния център със старите, наново боядисани сгради по Гюзмето, ако не изникне в главата ми споменът за различната красота на София, разпокъсана от социалистическо строителство и постсоциалистически молове? Как ще се насладя на старите майстори като Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, ако междувременно не трябва да преглъщам срещи с авангардни "инсталации" и "манифести", изпълнени с правописни грешки? Всъщност това последното не е вярно. Старите нямат нужда от съвременен контрапункт, но за съжаление се оказва, че и доста съвременни творци нямам нужда да сверяват часовник с миналото. Не всички, слава богу! Може пък и аз нещо да не съм разбрала и да е било по-добро, оценката ми за него.

Във всеки момент ли човек има нужда от контрапункт, за да осъзнае, разбере, види по-ярко това, към което гледа? През цялото време потоците от хора по улиците се движат един срещу друг. Коя посока е по-интересна и накъде да тръгна? Седна ли да изпия чаша кафе, стомахът ми се свива, че се бавя и няма да стигна там, където сега е ми се струва, че е по-интересно от тук. Тръгна ли, зад гърба ми крачи безпокойството, което ме потупва по рамото и ми сочи обратната посока, където сигурно е по-любопитно. Сред толкова хора, шумни, разговарящи по между си, обсъждащи, смеещи се, мога да се почувствам безкрайно сама. Включа ли се в разговора, обаче, мога да усетя, че предпочитам да си трая.

Въобще имам чувството, че стоя насред река, загребвам с шепи от водата и докато ги вдигам към лицето си, водата започва да се процежда през пръстите ми, а когато наплискам лицето си с нея, половината вече съм я изгубила по пътя, а другата половина освежава страните ми, а после, докато съхне, приятно щипе. Най-накрая, когато лицето ми е напълно сухо, от водата няма и следа, а само слаб спомен за усещането от допира й. Всичко става толкова бързо, че няма как да го задържиш. Особено ако се опиташ да го задържиш. И всичко трябва да си отива, за да се разчиства място за нови преживявания.

Нещо като да вървиш, вървиш, криволичейки из уличките с карта в ръка и да разпитваш хората как да стигнеш до някое много малко капанче, бар, кафене или галерийка, където да се зарадваш на картини, които се броят на пръстите на едната ти ръка, да постоиш там 5 минути и след това да продължиш по пътя си, към следващото, докато хем се опитваш за запазиш спомена за това, което си видял и почувствал, хем да си поемеш дълбоко въздух, за да си отвориш още местенце за следващата "атракция".

Дори с карта в ръка и с подробна брошура с описание на всички атракции, човек може да се залъже и да се озове на място, на което да се почувства сякаш някой иска да го излъже и да му пробута захарен памук - гледаш пред себе си уж нещо, а в теб не остава нищо от това нещо. От друга страна, обратното е също вярно - неугледни местенца, без кой знае какви примамливи изречения за тях, могат да се окажат много приятна изненада, особено ако речеш да надзърнеш в тях, след като така и така са се оказали на пътя ти.

Лятото си отива, но докато то си отива, есента настъпва. Разкрачила съм се между двата сезона и докато главата ми витае в лятната еуфория на лекотата, краката ми се зациментират сред първите жълтеникави и ръждиви листа по земята. Чехлите ми се пързалят по калдъръмените улички на тепетата и се случва по-често да си гледам в краката, отколкото в лицата на хората около мен. Толкоз ли е важно къде стъпвам и да не се подхлъзна? Разбира се, нощта е тъмна, но пълната луна допълнително осветява улиците. Дъждецът разведрява, без да носи хлад. Ние влизаме там, откъдето някои вече си тръгват. После излизаме, и на наше място влизат други, които още не са преживели това, което за нас след минута вече ще е спомен. Ту се катерим нагоре, ту - слизаме надолу. Редуваме старото с новото изкуство. Младата - с по-възрастната компания.

Винаги се намираме между.

И винаги тези усещания - какво е тишината, ако не е прешествана от глъч? Както е смехът, ако не е последван от сълзи? Как поривът набира сила, ако не се удари поне веднъж в непробиваема стена? Какво е храната, ако няма глад? Какво е мечтата, ако не е рамкирана от действителността? Как да откривам каква съм аз, ако от време на време не се оказвам в ситуации и сред хора, които са ми напълно чужди? Как да има огледално, застинало спокойствие на морето, ако преди него вълните не са го набраздявали бясно една след друга? Какво е споделеността, ако я няма самотата? Какво е да изкачиш някой връх, ако отгоре не можеш да погледнеш към ниското? Как да се насладиш на тихия мрак на нощта, ако не си се насладил преди това на топлата светлина на деня? Какво са белите квадратчета в кръстословицата, ако до тях няма черни? Какво е емоцията, ако в огледалото не срещне погледа си с разума? Какво е радостта от живота, ако сред нея не се прокрадват моменти, в които сърцето не се задъхва от тъга?

Винаги ли научаваме повече и можем по-добре да разберем и оценим всяко нещо, ако преди това сме се сблъскали с противоположността му? Лутане ли е това, или е правилният път? И не е ли отговорът - понякога е едното, а понякога е другото, но при всички положения е необходимо? А защо трябва да има непременно отговор?

Няма ли ограничения в този блог, та да зная кога да поставя точката на тези въпросителни? Или нарочно няма, та да трябва сама да се озаптя?

Добре.
*след 2те нощи на музеите в Пловдив

За теб

2010-08-11T20:37:00.006+03:00

Когато най-после дойдеш, ще бъде като дъжд след дълга суша. Като листенца на дърво ще попия всичките капки и ще грейна свежа с дълбоко зелените цветове на лятото.

Защо да хабя емоциите си в неизбежните флиртове, когато пазя чувствата си за теб?

Огромното ми легло, което сега скърца приглушено, защото е наполовина празно, ще натежи от обичта ни. Ще те целувам вместо да се приспивам с чай от маточина и сгушена в прегръдките ти сладко ще ти мъркам, по-сладко и от котка. А целувките ти сутрин ще ме покриват като рояк пръхкави пеперуди.

Целувките ти са с вкуса на трите череши, които дядо гледаше на вилата - раннозреещите обли, жълтеещи и тук-там прошарени с несмело розово; плътни, кърваво алени и замайващо сладки като хрущялките; а за десерт дребните, като златен пъпеш бели череши, от които ще направя сладко и за двама ни.

Заедно ще се покатерим на много върхове. Заедно ще се изтъркаляме в много пропасти. Ще се носим по течението на живота, отпуснати като върху морски вълни. И ще се нагълтаме с неприятно солена вода. Но докато ръцете ни една друга не се пускат, моята усмивка ще изпарява влагата в очите ти (това не са сълзи, че кой истински мъж плаче?!), а твоето рамо ще подкрепя унилата ми глава.

Не съм се изморила да те търся и да те чакам - ти си струваш избледнелите минали връзки и някоя и друга случайна целувка по пътя. Нетърпелива съм обаче, защото знам колко хубаво ще бъде, когато най-после се открием.

Идваш ли?

У дома през седмицата

2010-05-22T14:07:00.004+03:00

Нещата в живота не били нито добри, нито лоши, твърди една древна Източна мъдрост - те са такива, каквито са. Това е доста успокояващо за тези от нас, които реагират първо с емоциите си, а едва после, със закъснение от няколко присвивания на стомаха, с разума си.

Днес природата навън е в унисон с душевното състояние на главния ни герой - моя милост: сивеещо небе над тучно-зелени дървеса, но зад плътните облаци слънцето неумолимо напира да излезе и ще излезе в един момент, защото винаги намира начин за това, защото това си е в природата му, така да се каже. От това аз си вадя извода, че след ръмежа на хладния майски дъждец, отново ще пекне и стопли премръзналите ми ходила.

Тази седмица, в началото, открихме изложбата Сто дни в Китай, със снимки на мама и Ники от тримесечното им скиторене из трудно обятната азиатска страна, включително (провинция?) Тибет. Валеше, беше мразовито като през март, но почитатели не липсваха! Докато размишлявах защо климатичните условия се влошиха точно този ден, така че да принудят организаторите изложбата да бъде свалена в подлеза на НДК при фонтаните - топки, се сетих за друга мъдрост, май че чисто нашенска, че не можело всичко на този свят да ти се даде.

Мисля си обаче, че това е мъдростта на хората, които ги е страх да мечтаят по-мащабно и предпочитат уюта на по-малките, но по-сигурни радости. От друга страна, ако погледна рационално към събитието, вероятно няма пряка връзка между откриването на една изложба на открито и внезапното разваляне на времето. Просто така се е случило, а важното, все пак, е, че изложба има и вие можете да я видите до края на месеца. И също така, както каза едната половинка от фотографите на откриването, "от снимките се надяваме да усетите удоволствието, с което сме ги правили, защото вярваме, че нещата трябва да се правят с удоволствие." Амин. Децата си отбелязваме съвета и го споделяме.

Сега идва моментът и на сгъстяването на облаците. Зизунка, нашата сладка черна котчица, е много болна. Както се оказа, имала тумор. Странно е, когато се оказва, че животинките ни могат да страдат от същите болести, които покосяват хората. Жизнерадостна и красива, с независим и горд характер, Зитичка беше член на нашето семейство в продължение на десетина година и ни донесе толкова много радост! Ако отвориш сърцето си за едно малко четириного пухено същество, домът става много по-уютен. А сега ще трябва да я оставим да си отиде... със зелените си очи и ръждиво-черното си кожухче. Мъката да се разделиш с котаче е огромна и ние сме я преживявали неведнъж, уви, но щастието да го имаш около себе си е в пъти повече и по-значимо.

Така е то в живота. Можете ли сега да кажете тази седмица хубава ли бе, или бе лоша? И може ли да кажем, че в живота чувствата и събитията са рядко само чисто положителни или чисто отрицателни? Толкоз е смесено всичко, че просто сме принудени да настроим сетивата и емоционално-смилателната си система на по-сложни честоти, че да обемем и хладния дъждец и слънцето зад облаците скрито, на един път...

Далечният Близък изток

2010-05-16T17:34:00.004+03:00

Понякога е много хубаво да се пътува така, че да ти се прииска да се върнеш у дома без задръжки и съжаления, че пътешествието приключва. И то не е, защото местата, до които си достигнал, са безинтересни, а защото екзотиката (извинете ме за думата-клише) им е толкоз натрапчиво силна, че дори общите черти, които се прокрадват между тяхната култура и твоята култура не са достатъчни, за да ти създадат реалното усещане, че си в своя свят. Близкият изток наистина е сравнително близко в географски смисъл - поне аз мисля така, след като до Дамаск може да се стигне с автобус от София в рамките на 24 - 30 часа, но е съвсем различен, магичен, прашен и богат на зрителни, вкусови и емоционални възприятия свят...

(това не е статия-мъниче, а тийзър:)
снимка: Цитаделата в Халеб, Сирия

Добрият край не винаги оправя всичко

2010-04-19T16:39:00.006+03:00

Продължава оттук: http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_14.html

Честно казано, поизморих се от глупости и затова чак сега сядам да опиша добрия финал на идиотската история. Както виждате, имам си отново и снимков материал, макар и малко размазан.

От 16 април си имам нов задграничен паспорт, на който хубавото е, че на корицата пише: "Република България - Европейски съюз". Другото хубаво е, че чак след 5 години ще ми се наложи да вървя отново по пътя от изминалите десетина дни и да си контактувам с изключително любезни и незапознати с процедурата чиновници.

Когато отидох на 15-ти да си взема паспорта, след кратко чакане, ми казаха, че не е пристигнал в Паспортната служба, но е готов. И затова, ако искам и не ми се чака до другия ден, да отида до управлението на бул. "Мария Луиза" и да си го взема от там. Интересно дали бих изчакала спокойно, след като съм платила за бърза поръчка за три дни, която вече е закъсняла с два... Ходом марш към "Мария Луиза". Пред нея се насъбрал отново народ, а един младичък и симпатичничък полицай храбро брани подстъпите към гишетата. Разбира се, действието се развива на стълбите пред сградата, вали дъжд, народът се люшка напред-назад, наляво-надясно, тълпата ту се сгъстява, ту се разширява, аз се опитвам около 15 минути да обясня на полицая за какво точно се боря, но все не успявам, защото всеки възпитан мой сънародник-европеец, който се изравни с мен и полицая, ме прекъсва със своето питане. Питанията и отговорите общо-взето водят до там, че никой не преминава навътре и в един или в друг момент всеки чакащ започва да крещи на полицая, който в отговор също му крещи. Това в психологията си е техника и се нарича "влизане в рапорт", или в спор да отговориш на опонента си по начина, по който той ти говори (или крещи), за да можеш след това постепенно и незабелязано да измениш начина на говорене така, както искаш и да го накараш той да те следва. На стълбите не се стига до развиването на тази техника. Хората започват комуникацията спокойно, продължават я крещейки, полицаите - също. И толкоз. После всичко се повтаря.

Междувременно се събираме 4-ма човека, изпратени от Паспортната служба на 7-мо Районно в "Младост-3" да си взимат паспортите оттук. Никой не ни пуска навътре, но в един момент ни обясняват, че тук се обработват и издават само експресните поръчки. Защо са ни пратили тук колегите им от 7-мо районно е пълна мистерия... Тръгваме си унило.

На другия ден се запътвам отново към Паспортната служба в "Младост-3", където вече се поздравяваме с полицая като стари познати и където, о чудо, връчват ми новия паспорт, но нищо не казват за това, че са просрочили времето на бързата поръчка. Аз обаче питам и ми казват, че процедурата е следната: плащам наново за обикновена поръчка, удрят ми печат на квитанцията от бързата поръчка и с нея отивам в Столична дирекция на полицията на ул. "Антим Първи" 1 и там ми връщат парите. Началникът на паспортната служба дори ми се извини за причиненото неудобство след като ми удари печата.

Е, благодаря много. Сега ми олекна след неговото извинение. Олекна ми, че трябваше да ставам два дни подред нечовешки рано, за да осигуря спокойствието на неговите служители като се записвам в някакви неофициални, създадени от цивилни хора като мен, списъци, защото той и подчинените му не са измислили по-цивилизована процедура, в която за бързите поръчки има отделна опашка, или дори две или три. Отдъхнах си, че два пъти марширувах до управлението на бул. "Мария Луиза", защото неговите подчинени и хал хабер си нямат, че там нямам никаква работа. Отдъхнах си, че ми забавиха три дни паспорта, при положение, че той още на втория ден е бил готов. Отдъхнах си и от това, че не мога веднага да си взема парите, които министърът милостиво обеща да връща за неизпълнение на бързите поръчки в срок, от Паспортната служба, а чак от Столична дирекция на полицията... И още нещо. Оказа се, че съм изгубила или изхвърлила бележката за банковата такса (защо да я пазя, впрочем, след като никой не ме е предупредил) и във въпросната Столична дирекция ми казаха първо да си извадя дубликат в Паспортната служба в "Младост-3" и след това отново да отида при тях. Е, какво пък. Утъпкала съм пътя до там, ще се разходя още един път.

Важното е, че пред стаята с гишетата в "Младост-3" е залепена Харта на клиентите с изброени задълженията на чиновниците към нас и на нашите към тях. Прочетете за какъв професионализъм и отзивчивост става дума в изискванията и към двете страни на управлението и преценете сами от моята история кой е изпълнил по-стриктно своите.

И ако тепърва ви предстои да си вадите нови документи, съветвам ви първо да прочетете внимателно пак моята одисея, защото от нея ще получите по-пълна информация какво и как трябва да направите и очаквате, отколкото от заредените с желание за професионализъм, уважение и отзивчивост чиновници...

А сега отивам да пиша жалби до министъра на вътрешните работи, до началника на 7-мо районно и до началника на всички началници...

А ний, ний сме идиоти!

2010-04-14T15:35:00.007+03:00

Продължава оттук:
http://loratraykova.blogspot.com/2010/04/blog-post_10.html

Всеки, който разбира малко от тълкуване на сънища и е дундуркал в съня си бебе, когато отваря очи на 13-то число от месеца, независимо дали е петък, би бил крайно предпазлив относно прогнозите за успех, особено ако му предстои вземане-даване с държавната машина. Не и моя милост. Вчера сутринта грееше ярко слънце, а аз се разсънвах бавно и си припомнях съня от изминалата нощ, в която имах бебе (собствено, моля) и трябваше да му купувам дрешки, защото то имаше само наличните по телцето му. За пръв път откакто си спомням подобни сънища бебето имаше и баща, което, ако ме питате си е много добра поличба, особено в наши дни. И изпружвайки се с приятното усещане, че поне насън съм се приближила до образуването на най-малката клетка на обществото, аз изтълкувах съня като добър знак, че паспортът ми няма как да не е готов днес.

Бодро се запътих към Паспортната служба на 7-мо районно в "Младост-3", в нормален час, а не както когато трябваше да подавам документите за преиздаване на паспорта, в 5.30 сутринта... О, момент. Я да се върнем назад, към момента на подаването, така да се каже.

Преди да стигна до момента на подаването, трябва да ви кажа, че миналия вторник следобед си платих чинно таксата за издаване на задграничен паспорт, бърза поръчка, която гарантира получаването му след 3 работни дни и се равнява (за моята възрастова група) на 80 лв. Към тях прибавете 5 лв. банкова такса. Банковата такса, всъщност, е една и съща независимо от това паспорт ли си вадите, или лична карта, на колко години сте (за пенсионери и за първи паспорт/лична карта има намаления), бърза, обикновена или експресна поръчка правите. Пред банката очевидно всички са равни. Значи, ако аз си бях подала документи за обикновена поръчка, банковата такса щеше да се равнява на малко повече от 10% от цената на паспорта. Това дали е редно? И ако за мен, понеже работя, е по-редно, дали е редно да се дерат така горките пенсионери?

Плащам си таксата и се нареждам наивно на опашката, където прекарвам известно време, докато не разбирам от околните, че трябва да имам номерче. (От околните, а не от Информация, защото на две места при входа има табели: "Тук не е информация.", но никъде няма гише "Информация".) За да си взема номерче трябва да дойда рано сутринта, преди да започне работното време на Паспортната служба и да се запиша в списъка на чакащите. Това дори е описано на листа, залепен на входа на службата, който съм снимала.

Защо гражданите трябва да изготвят такъв списък? Според коя наредба това е законно?

Не е ли това работа на Паспортната служба? И що за обяснение е това - понеже имало много желаещи и чиновниците не смогват да обработят всички поръчки, те прехвърлят топката от другата страна. Всъщност, на тях не им се занимава да изработят механизъм, по който да улеснят гражданите (тоест тези, които им плащат заплатите с данъците си) и затова най-нагло и нахално поставят подобно "указание" и след това докато ни гледат сеира, си осигуряват работа при пълно спокойствие.

Гражданите, от своя страна, изпълняват без да се замислят. Псуват тихо системата, но чинно се редят рано-рано пред Паспортната служба и си предават заветния списък от ръка на ръка. Когато на следващата сутрин, миналата сряда, пристигнах пред Паспортната служба малко след 7 сутринта, установих, че списъкът отдавна е прехвърлил 90 имена, а в службата обработвали само толкова дневно. Нямаше какво друго да направя освен да се прибера у дома и да изчакам още един ден.

Междувременно ми хрумна да проверя след като съм с бърза поръчка дали все пак не ми се полага да се наредя на отделна опашка, само за бързи поръчки например, както би било нормално да стане след като съм платила двойно. По телефона лаконична служителка ми каза, че опашката е една за всички и ми се тросна, че имала хора на гишето и не можела да дава повече информация. Какъв е смисълът тогава на бързите и експресни поръчки, след като човек не може да се добере до гише, за да си подаде документите, тъй като трябва да изчака тези с обикновени поръчки преди себе си?

На следващия ден съм още по-ранобудна, макар на котарака това хич да не му се хареса. Не бях пътувала скоро толкова рано в градския транспорт и затова бях много впечатлена от всичко, което забелязах. Първо, убийствено мръсните и раздрънкани автобуси идват съвсем по разписанието, което е качено на сайта на СК "Градски транспорт". Второ, към 5.30 сутринта е най-сигурното време за пътуване из столицата. Може да е тъмно, но половината от пътуващите са служители на различни охранителни фирми, както си пише по якетата им. Друга голяма част от пътуващите са братята роми-служители на "Чистота", които греят ярко с оранжевите си жилетки и носят в ръце оръдията на труда си (метли и счупени лопати). Трето, ако чужденец попадне по това време в градския транспорт и се загледа по хората по спирките, най-вероятно ще предположи, че повечето българи са в траур - основната връхна дреха е черна, лицата са подпухнали, а физиономиите - скръбни. Не иронизирам хората - едва ли за удоволствие стават всяка сутрин толкова рано, но усещането, което оставят наистина е погребално.

На спирката на Паспортната служба слизаме две жени. Аз обаче съм по-млада и пъргава и успявам да я изпреваря и да се добера до Списъка. Забелязвам, че пред сградата има не повече от 15 човека и за втори път проявявам наивност като решавам, че сигурно ще съм най-много 20-та в списъка. Уви. 46-та, в 6.15 сутринта. Господинът, който го пази, е на видима възраст 65 години.

- От кога сте тук? - питам го.
- В 12.30ч снощи един приятел дойде да ми запази ред и аз дойдох с колата в 3.30ч. Първи съм в списъка! - гордо ми съобщава той.

Милият, сигурно има спешна нужда от документи като мен, мисля си, пак наивно, аз.
- За бърза поръчка ли сте? - питам.
- Не, - усмихва се той - само искам да си сменя документите с новите.

Замръзнах от удивление, а после се огледах наоколо. В още няколко коли имаше дремещи хора. Кой знае те в колко часа са дошли. Е, при всички положения след 3.30ч. Не са виновни чиновниците, че гражданите си нямат друга работа и са готови да изкарат една нощ пред службата, не защото имат спешна нужда от нови документи, а за да си разнообразят живота. Заради малоумници като този господин всички останали трябва да се надпреварваме да идваме колкото се може по-рано, за да си сменим паспортите, за които да подчертая пак, сме платили двойно и наистина имаме спешна нужда от тях. Колко абсурдно е това?

Два часа по-късно се връщам пред Паспортната служба, където възрастният малоумник (не се извинявам хич за определението) сияе на стълбите до някакъв чиновник, който важно раздава номерца по списък. Взимам своето и пресмятам, че трябва да дойда отново, вече за да се наредя на опашката, в 13.30ч. Добре, че упражнявам свободна професия иначе щеше да ми се наложи да си взема 1-2 дни отпуск за тези галимации. В 13.30ч пристигам и уведомявам полицая, който пази постъпите към гишетата, кой номер съм. Образува се опашка от около десетина човека, които стоят пред полицая. Всъщност неговата работа е да дава информация, ако някой дойде да пита как става работата с новите документи и да препраща малко по-нататък по коридора по 1-2-ма, колкото поиска следващият "разпоредител".

Следващият разпоредител е същият, който сутринта дава номерца. Той се грижи да насочва към трите гишета (едно - за подаване на документи за смяна на документи, едно - за получаване на нови документи и едно - за свалянето на т.нар. биометрични данни и снимка) по един човек. Сложна и отговорна работа. Явно не може да се има доверие на гражданите сами да се ориентират. Докато вляза в стаята с гишетата този човек три пъти ме пита за какво се редя. Толкова е напрегната работата му очевидно, че не може да се съсредоточи повече от минутка. Пред гишето ме посреща любезна жена, която обаче ми казва:
- Адресната ви регистрация е непълна и затова трябва да отидете в съседство, в общината, да ви я допълнят и да се върнете обратно.
- Как така е непълна? - учудвам се аз. - На личната ми карта са всичките данни за адреса ми.
- Да, ние сме изрядни, - казва чиновничката - но в общинските архиви не са записали апартамента и етажа.

В Общината е пълно мъртвило и поне допълването на адресната ми регистрация не отнема повече от 5 минути, но за формуляра плащам 50 ст. Това, разбира се, не е никаква сума, но все пак

Защо за чужда грешка трябва аз да платя?

От тук 50 ст., от там 50 ст. и полека-лека току-виж запълнили боджетните дупки.
Обратно в Паспортната служба не мога да вляза току-така при гишетата. Разпоредителят трябва още няколко пъти да ме попита за какво съм и също така няколко пъти да влезе и излезе от стаята, където разменя шеги с колежките си. Чиновничките са изключително спокойни, услужливи и ведри. Дори ме снимаха три пъти, докато най-накрая се харесам. И защо да не са? Решили са си повечето проблеми с въвеждането на списъка за гражданите. Освен това са залепили още една молба извън стаята си, в която обясняват, че правят всичко, което влиза в задълженията им, за да извършват услуги и ни приканват да проявяваме взаимно уважение, за да върви работата и да бъдат всички доволни. Останалите проблеми - като например закъсняването на вече готовите паспорти, също не ги тревожи особено - не те ги изготвят, така че със съчувствена усмивка обясняват, че всичко зависи от "онези от Мария Луиза".

Както всъщност стана вчера, която отидох да си взема уж готовия нов паспорт. Нито знаеха кога ще е готов, нито искаха да приемат да напиша жалба по случая, защото нищо не зависело от тах. Те били просто междинно звено, затова да съм идела на бул. "Мария Луиза" да подавам жалби и да разбирам кога ще ми е готов паспортът.

На бул. "Мария Луиза" също има опашка от граждани пред Паспортната служба, да не говорим, че полицаят, който стои отпред, дори не ме пусна да вляза в сградата, като разбра "по какъв въпрос" съм там. Нямало на кого да подавам жалби там, но ако съм искала, защото той ме насърчавал да си търся правата, да съм отидела в Министерството на вътрешните работи. Никой не можел да ми каже кога ще е готов паспортът ми, всички там чакали за спешни и бързи поръчки, след като в "Младост-3" били приели поръчката ми, там трябвало да приемат и жалбата ми за неизпълнението й. Дали е точно така, както той ми каза, аз не можех да зная, нито пък можех да се боря с него, за да вляза все пак вътре.

И хайде обратно, с подвита опашка, към Младост. Не знам дали следите движението ми, но до момента, от първото ми отиване в Паспортната служба, съм изразходвала поне един талон с билети. Тях, разбира се, никой няма да ми ги възстанови. Те са за моя сметка, нервите - също.

В Паспортната служба в "Младост-3" на смяна е нов полицай. Средна възраст, планина от спокойствие и отзивчивост. Ако не могат по друг начин да помогнат, органите на реда поне отзивчиво съжаляват за това, че не могат да са полезни.

Сега вече предупреждавали гражданите, че бързите поръчки отнемат 10-15 дни. Таксата за тях обаче не е намаляла, заради отсрочката. Защо?

Този полицай ме посъветва да подам жалба към началника на 7 РПУ, а не към неговия подчинен, началника на Паспортната служба. Така или иначе началникът на Паспортната служба го (или я) нямаше. Но едва ли нещо щяло да се промени с жалбата, едва ли щели да ми върнат парите за бързата поръчка, но поне щели да ми отговорят. И за да съм сигурна, че ще ми приемат жалбата, независимо къде реша да я подам - в Паспортната служба, в 7-мо районно, в министерството, най-добре било да я пратя препоръчано по пощата с обратна разписка. Сега, що се отнася до пътуването ми, ами нищо не може да се направи, никой нищо не може да ми гарантира. И какво повече да ми каже, завърши той, пращат ни по всички Паспортни служби да помагаме за реда в момента, а кражбите по домовете растат междувременно. Ще речеш, че целокупният български народ се е юрнал лични карти и паспорти да си прави. В този момент спретнат пенсионер в шлифер с любимия на английската литература и на нашите дядовци цвят каки пристъпи към полицая и попита какъв е редът за вадене на документи, защото и той чул по телевизията, че могат да се вадят вече новите...

Успях все пак да разбера, че след два дни, уж щели да са готови документите, които на 13 трябваше да са готови. И да отида след 14ч да си търся моя паспорт, защото тогава пристигали те. Това, разбира се, никой не ми го каза в началото. Така че моята история все още няма нито хепи енд, нито какъвто и да е друг край. Може би утре ще се приближа към някаква развръзка. Междувременно ще напиша толкова жалби, за колкото институции се сетя. И ще ги пратя по пощата, препоръчано, с обратна разписка.

Огорчена съм от целия този цирк, обидена съм и съм възмутена от отношението на държавата в лицето на чиновниците й към мен, да не говорим, че съм потресена и от глупостта и овчия манталитет на съгражданите си за цялото това редене по нощите за записване в списъци, и съм ядосана, че и аз станах част от него. И все се сещам за Ботев и за това, което казваше моят учител по български език и литература г-н Семерджиев: "Ботев е велик, ако щеш и само заради факта, че единствен си позволява да нарече народа "идиоти".
Докато се чувствам като идиот-ка, се чудя какво бих могла да направя, за да се изпълнят бюрократичните реалии с повече цивилизованост и нормалност. Ако някой има идеи, нека сподели тук.

Замирисва ми на прашни пътища

2010-04-10T11:49:00.004+03:00

Я да видим с този шрифт и цвят сега как се пише! (пролетно зелен и не само...)

"...все туй скиталчество из път, на който не съзирам края..."

Време е да стегна раницата (не се заблуждавайте, не съм чак толкоз голяма туристка, за каквато се пиша - ще я взема назаем тази раница), да опека една баница и да тръгна на път. Преди това обаче е добре да се подготвя. От човек, който има проблеми с импровизацията, това може да се очаква. Аз обичам да знам какво би могло да ме очаква, макар лудото ми въображение винаги да успява да ме заблуди, че всъщност нещо друго ми предстои. Този път потеглям към три отчетливо мюсюлмански страни - арабски, азиатски, от тези, в които е добре жената да има придружител и да се облича повече, отколкото би й се искало; такива страни, в които освен, че попадаш в друг свят, се връщаш и назад в миналото.

Всъщност имам предвид следното - от позицията на гражданка на страна от Евросъюза, навирила нос в своята европейска столица, аз тръгнах да се подготвям за пътуване към изостаналия Ориент. Страшно се разстроих като ми отказаха виза в сирийското посолство, защото паспортът ми изтича след по-малко от 6 месеца, макар да ме бяха уверили, че няма проблеми по телефона, но стиснах зъби и се упътих към Паспортната служба в "Младост-3". Набързо си представих как спокойно ще си подам документи за бърза поръчка на междунаорден паспорт, ще платя двойно (е, няма как) и след има-няма 2-3 дни ще се върна в посолството, където няма да пропусна да се оплача, че лъжата на служителката им по телефона ми е струвала не малко пари.

Така поне би трябвало да се случи в една европейска столица, от "избраните" в Евросъюза.

Да, ама не.

Какво се случи в Паспортната служба и около нея ще ви разкажа след 3 дни, когато би трябвало да си получа новия паспорт. Няма смисъл сега, защото не знам как приключва историята и дали ще приключи успешно само след 3 дни щурмуване на гишета и полу-спане през нощите...

Из алеите на Борисовата градина

2010-04-06T17:43:00.001+03:00

Преподребда на яйца по котешки

2010-04-05T12:41:00.004+03:00

Докато повечето ми приятелки вече разказват за децата си и показват снимки на момченца и момиченца, аз, за да не мълча постоянно, а и защото една приятелка каза, че да имаш дете било като да имаш котка, но дори по-хубаво, се сдобих с котарачето Борисчо, родено на 28 август 2009 г., зодия Дева, от една страна, за да му се радвам, а от друга тайно да тренирам. И ето, упоритият Борисчо набързо ме превъзпита, седмица след като се настани у дома, но това им е най-хубавото на котките - не търпят дресура, а натсойчиво изиксват да се съобразиш с тях. За мен това е добре дошло. В тяхната природа е да са независими, в моята - да толерирам особеностите на другите, така че сме родени едни за други. Още повече, че Борисчо (като порасне ще се казва Борис, но сега е още мъничък и затова към името му и към делата му вървят все умалителни наставки), колкото и да е горд и независим, има едно безценно качество - спи по цяла нощ в краката ми и не ме буди, за да ловува или да иска да му отварям в просъница вратата. А сутрин изчаква любезно да отворя очи и чак тогава се втурва с мъркане да се гушкаме и галим...

Но, малкият, но много прост български народ, с присъщия си оптимизъм и способност да открива, или поне да залага частицата лошо и в най-доброто, е постановил, че много добро не е на добро. Борисчо, и той барабар Петко с мъжете, решил да се впише в нея. Вчера, след като го оставих самичък на връх Великден, преаранжирал яйцата по свое усмотрение, след като в мое присъствие не прояви никакъв интерес към тях. И на всичкото отгоре обелил едно пъдпъдъче яйце и го изял... Среднощ ме посрещна с такъв пронизителен писък и тревожно мяучене, с които искаше да ми внуши нещо, които очевидно още не съм разбрала: не му харесва да го оставям сам и ще ми го натяква, докато го запомня, независимо дали с яйца или други подръчни средства.

Христос Возкресе!

2010-04-04T11:59:00.006+03:00

Христос възкръсна за пореден път, стана от гроба и отмести тежкия камък от входа на пещерата, определена за негов вечен дом. След толкоз мъки и страдания, обруган, разпънат на кръст, със забити в дланите пирони, изоставен, сам-самичък... но с вяра в сърцето. След като той е намерил сили и вяра да възкръсне, какво остава за мен, простосмъртната, с моите дребни житейски драми - бледи отсенки на неговите страдания, моите смешни малки загуби - почти винаги заменими и възстановими, моите нелепо глупави притеснения за щяло и нещяло... Пожелавам си да имам вярата да "възкръсвам" всеки път, когато ме повали нещо или някой, винаги да търся по-слънчевата страна на живота, защото в нашия двуполюсен свят, където има мрак, неминуемо след него идва и светлината; където има болка, ще има и утеха; където има радост, тя трябва да бъде заплатена със скръб; където има щастие, то то е защото е осъзнато, че е временен пик като издигане на вълна в морето и ще бъде последвано от нещастие, и после пак от щастие...
Христос Возкресе!

дъга + дъжд

2010-04-03T18:38:00.003+03:00

Няма да ми писне май да се възхищавам на момента, в който пролетта всяка година нахлува неудържимо в София. Но понеже вече съм писала по темата, сега ще бъда кратка. Наистина София е най-красива в празнични дни, когато е оставена на мира от по-голямата част от обитателите си. Вчера се разхождах привечер и взех, че минах под най-голямата дъга, която някога съм виждала над нея, като огромен обръч от единия край на границата между небето и земята, та чак до другия. Дъждът беше измил лицето на града, а пролетта беше аранжирала пространствата, все още незаети от асфалт на дупки със зелена тревица, зюмбюли, лалета, иглики, теменужки и цъфнали в розово, бяло и жълто храстчета и дръвчета. В полупразната Борисова градина дори гаргите бяха кацнали спокойно на земята да се поразтъпчат...

Сега единствено ми е интересно да видя дали ще настъпят в мен известни промени, след като минах под дъгата. Ако ще се появяват мъжки черти, надявам се те да не се изразяват в мустаци, или поне не в следващите 30-40 години.

(не) посилната лекота на комедията

2010-04-02T20:27:00.005+03:00

Вероятно първите филми, за които се сещате, когато чуете името на Фатих Акин, са „С глава в стената”, „Кратко и безболезнено”, „Музиката на Истанбул” и „На прага на рая”. Като изключим документалния, всичките са драми, при това тежки. Разбира се, той има и „Солино” и „През юли”, в които настроението, особено във втория, е по-ведро и романтично, но като цяло роденият в Хамбург етнически турчин си е изградил репутацията на сериозен режисьор с поглед и интерес към драматични теми и човешки взаимоотношения. Новият му филм „Храна за душата” е комедия, под чиято ведра и небрежняшка повърхност се прокрадват и по-драматични нюанси.

Зинос Казандзакис (Адам Бусдукос) има ресторант в тази част на Хамбург, която ще ви напомни веднага за пътя към Орландовци след Сточна гара. В ресторанта си с поетичното име Soul Kitchen („Храна за душата”) той предлага полуготови фабрикати на отбраната си клиентела от местни работяги, които искат една и съща манджа всеки ден, по възможност преди това да е била дълбоко замразена. В един момент обаче нещата тръгват надолу за Зинос – приятелката му заминава да работи в Шанхай, данъчни го подгонват за неплатени такси, санитарната инспекция, насочена от бивш негов съученик, който иска да купи ресторанта и да го срине със земята, го притиска да направи основен ремонт на кухнята, брат му, който няма в биографията си и един час порядъчна работа, получава разрешение да напуска затвора през деня, ако се захване със законна дейност и Зинос става фиктивно негов работодател, а на всичкото отгоре си сецва и гърба.

С „Храна за душата” Фатих Акин предлага различно меню на почитателите си. Режисьорът е предпочел този път да му отпусне края и да се забавлява като достига дори до крайности от неправдоподобност и хъшлашки шеги. И в същото време филмът оставя усещането, че всичко е много добре обмислено и премерено. Към своя първи „несериозен” филм от доста време насам Акин е подходил напълно сериозно. Кадрите са композирани внимателно, особено по-дългите сцени внушават организираност в улавянето на хаоса на историята. Актьорите се движат свободно из сюжета, като всеки един от тях изпъква със своята характерна особеност сред цялата шарена палитра от образи (ще спомена само Бирол Юнел в малката, но запомняща се роля на супер готвач с модна прическа, който като фокусник е в състояние да трансформира и най-гумените полуфабрикати в изискано блюдо). Музиката и в този филм на режисьора играе главна роля и е задължителен елемент в повечето сцени – тук тя неслучайно е предимно соул, фънк и няколко етно-гръцки парчета (главният герой и брат му са гърци).

Фатих Акин следва внимателно изчистения си, макар и богат на случки и герои сюжет. Централни във филма са взаимоотношенията между двамата братя и подкрепата, която си оказват, докато криволичат ту от едната, ту от другата страна на закона (играни от познатите ни от предишни заглавия на режисьора Адам Бусдукос и Мориц Блайбтрой), неслучайно „Храна за душата” е посветен на брата на Фатих – Джем, който също участва в него. Друга, също първостепенна роля е отделена и на любовта, придружена с положителното послание, че когато една врата се затвори пред нас, друга е на път да се открехне.

Животът, както Фатих Акин казва, наистина има повече цветове от черния и белия. Режисьорът твърди, че е стигнал до момента, в който се е почувствал прекалено тежък и сериозен и затова се е захванал с комедия. Но нима комедията не се прави поне толкова трудно, ако не и по-трудно, отколкото драмата? Умението да се смеем, отпускаме и радваме е също толкова важно, колкото и способността да проявяваме съчувствие към чуждото нещастие, което предизвикват успешните драми. В крайна сметка и режисьорите и зрителите е добре да експериментират и в двете посоки.

"Храна за душата" се разпространява в България от Арт Фест.

http://www.soulkitchen.bg/

http://www.sofiaiff.com/

Истанбул...

2010-03-21T21:59:00.004+02:00

Истанбул, разхвърляният, занемареният, опушен и прашен. Истанбул с малките, криволичещи улички на "Султан Ахмед". Истанбул вечер, когато уталожената гюрултия от деня поляга леко по тротоарите и остава там заедно с боклука по уличките с магазинчетата и дюкяните около Капалъ чарши, докато не я сметат и натоварят боклуджиите и отнесат кой знае къде. Истанбул на веселите компании по гъсто подредените маси в ресторантчетата на Кум капъ или от двете страни на Истиклал caddesi. Истанбул на хилядите рибари по мостовете или по кейовете в онова китно кварталче към Музея на модерното изкуство. Истанбул на стоманеното море и сивия дъжд в началото на септември. Истанбул на августовските жеги, препечените гевреци със сусам, хотелската стая без климатик и жаждата за още една глътка вода. Истанбул с хладината на изрисуваните плочки в Топ Капъ, с обгръгащата влага в цистерната Йеребатан, с полепващия студ през ноември, когато нито климатикът в стаята сгрява, нито още една глътка от йени ракъ стопля. Истанбул с уличните търговци и лъскавите витрини на Пашабахче. Истанбул в ритъма на Баба Зула и Мерджан Деде. Истанбул на чаша чай, докато чаткат пуловете на таблата. Истанбул на една порция ципура и една - лаврак. Истанбул на мъничките черни маслини, многото порязаници бял хляб, агнешката яхния, потънала в мазнина. Истанбул на невероятната Света София, тихо обгръщаща с надежда. Истанбул на застиналия Долма бахче, където прахът от килимите запълва дробовете и прави дишането трудно, а над главите висят с тежка сила, като на магия, полилели от бохемско стъкло. Истанбул на площад Таксим, откъдето уличките се спускат по склона като ручейчета от върха на планина. Истанбул на героите и историите на Орхан Памук. Истанбул и на моята история. Истанбул на чехлите ми, които катерят сокаците към Таксим, докато от сгъвките зад колената ми се стичат вадички пот. Истанбул на един фенер, чието яркочервено стъкло светна предупредително отдавна, но никой не го видя. Истанбул на ферибота до азиатската част и обратно. Истанбул на две снимки. Истанбул преди... Прекрасно сладък, като турско кафе, макар и с лепкава, дълбока, мрачна утайка на дъното на чашата. Истанбул утре? Сигурно още по-прекрасен, не знам, трябва да погадая като се уталожи утайката. И после да я изхвърля.

Нова година - нещо ново, нещо старо...

2010-01-01T18:34:00.004+02:00

На нова година няма значение къде си, с кого си, как празнуваш или не празнуваш. В крайна сметка фонът около теб служи само, за да изпъкне още по-ясно състоянието ти в момента. Гледката наоколо може да е прекрасна - София наистина е красива, погледната отгоре в нощта, изпъстрен гоблен от разноцветни топлийки, а между тях избухват шарени фойерверки. Хората - също, независимо дали по-близки или непознати, духът на празника, поне видимо, завладява всички. Веселието толкова ли е важно в навечерието на новата година? Нима ако не влезем в еуфория в нея, така ще ни върви цели 365 дни? Застраховка ли е участието в шумни веселби навръх 31-ви или наистина помага да се отърсим от старото, да изхвърлим горчилката от предишната година и да засияем в надежда, със сладки капки от вино в ъгълчетата на устните? Не търся отговор на този въпрос, защото той има толкоз отговори, колкото хора, а и толкоз промени в него, колкото години се изтърколят. Хората се капсулират обаче. Вероятн отва е нормалният ход на живота. В клетчици, във връзки, в семейни или несемейни обвързаности. Наоколо има толкоз много двуполюсни модели на семейства, в които балансът се внася от дете (деца). Колкото по-самотен се чувства човек, толкова повече ги забелязва. Струва му се, че щастието и обичта са възможни само в тези двуполюсни обвързаности. Разбира се, топлина и обич получава той от близките си, приятелите си, но тя винаги е до някаква степен, в някакви граници, с някакви условия, обусловена от някакво външно разбиране и въприемане за нас, независимо от същността ни (такава, каквато ние си я виждаме) и по същество е недостатъчна, защото ако беше достатъчна, нямаше да имаме нужда от още и още порции от нея. Нямаше и да сме така нещастни и с оголени нервни окончанийца, когато не ни я засвидетелстват, защото хората, все пак, както и ние, сме обърнати към себе си, дори когато даваме на другите. Единствената обич, по-силна от условията, които поставя в замяна на себе си, е родителската. Някои имаме късмета да сме обичани силно от родителите си, толкова силно и топло, че чак ми става мъчно като се замисля, че след тях никой, никога така няма да ме обича. Помнете това докато търсите (ако още не сте намерили) половинката си. И затова винаги сме длъжници на родителите си - заради обичта им, а не заради всички материални неща, които ни дават. Не искам най-добрите късмети от баницата да ми се падат - те, така или иначе, няма да се сбъднат. Прегледах миналогодишните - нито един не се бе изпълнил. Искам спокойствие и споделеност.

Пак двойка, но този път в театъра

2009-12-12T19:53:00.006+02:00

Не става дума за представление, което съм оценила с 2 от 6, а за две представления, които ви препоръчвам от репертоара на Народния театър.

Голямата театрална сцена си е голяма сцена и на нея винаги има място за огромни и детайлизирани декори, игра с тях, игра с осветлението, та дори игра със самата сцена - издигане на платформи, или "изкопаване" на дупки под нивото на зрителското око и какво ли още не. На голямата сцена могат да се поставят спектакли, в които всеки елемент да бъде забелязан отдалеч, но от по-задните редове актьорите си остават все пак по-малки.

Докато предимството на малката сцена, на камерните зали в театрите, е възможността да си изключително близо до играещите, да следиш съвсем ясно всяка тяхна мимика, да усещаш всяко тяхно дихание, да стоиш малко на тръни дали пък няма да те включат волно или неволно в постановката, я с нарочно приготвена игра със зрителя, я с неволно отправен поглед към някой от редовете.

В края на миналия и в началото на този сезон изгледах две постановки в Камерната зала на Народния театър, "Женитба" по Гогол и "Гълъбът" по Патрик Зюскинд, и останах доволна и от двете, макар и по различен начин. Общото между тях е наелектириращата близост с актьорите, която можете да усещате през цялото време, а какво повече да говорим когато става дума за такива чудесни изпълнители като Рени Врангова, Валентин Танев, Марин Янев от "Женитба" и Владимир Пенев и Снежина Петрова от "Гълъбът".

Да стоиш на една ръка разстояние от актьорите, всъщност, е много интересно. Замисляш се колко голяма част от един спектакъл зависи от тяхната игра. А в случая можеш да ги следиш открито от толкова близо, че ти се струва, че би могло да надникнеш и отвъд играта им, някак си не само да съпреживяваш, а и да забележиш техники, трикове от занаята им. На малка сцена те няма къде да се скрият, няма как да разчитат на голяма помощ от декори, или костюми, или да останат някъде в масовката. Дори когато прожекторът не ги следи, те осезаемо са пред очите ти.

Забележително е как нищо очевидно не дели двата свята за час и половина - този на сцената и този в залата - и как те съществуват, един до друг, хем взаимно свързани, хем разделени от невидимата, но действителна стена между изкуството и реалността. Как се преливат един в друг на моменти и как все пак успяват да запазят автономността си.

Специално за "Женитба" ми беше много приятно и освежаващо да изгледам една класическа пиеса в класическа постановка, с минимални и все пак напълно достатъчни и подходящи декори на Елена Иванова, с ненатрапчива и все пак здрава режисьорска работа на Никола Петков, който е озаптил всяко разпищолване и е свел до минимум преиграването у актьорите в желанието им за постигане на уж по-силен комедиен ефект (каквото доста, за съжаление, срещам по други сцени). Резултатът е хем смешен, хем очаквано и малко тъжен, но кротък и добре премерен както откъм комедия, така и откъм драма. Актьорските изпълнения като цяло са чудесни - повечето ухажори се чувстват удобно в характерната за себе си лудост, но над всички са Валентин Танев и Рени Врангова - той - експедитивен, самоуверен и много забавен, тя - нежна, уверена в неувереността на героинята си и с изненадващо меко излъчване на 40-годишна девственица.

"Гълъбът" пък ни предлага история, която вече сме гледали - самотният, малък човек от Западния свят, затворен в себе си и управляван от своите комплекси, поддаващ се на маниите си и неспособен да се справи с една (за мен) обикновена житейска ситуация. Ако режисьорката Десислава Шпатова беше решила да остави само Владимир Пенев да разказва за странния инцидент в живота на Жонатан Ноел, постановката едва ли щеше много да ме впечатли. Пенев е страхотен актьор, когото аз много харесвам, но текстът, текстът, не ме вълнува достатъчно, понеже темата му не ме изненадва с нищо. Шпатова обаче е решила, че като комичен контрапункт на драмата, която Пенев ни разказва, ще се появи Снежина Петрова, която е прекрасна с всичките маймунджулъци, които представлява нямата й роля тук. Абсурдът между това, което чуваме от Владимир Пенев и това, което виждаме от Снежина Петрова е толкова ярък, че недвусмислено препраща и подчертава абсурдността на реакциите на въпросния никому неизвестен и никому неинтересен чиновник Жонатан Ноел.

Толкоз за постановките. Ето и кога можете да ги гледате:
http://nationaltheatre.bg/

П.С. С нетърпение очаквам юни догодина - когато забранят да се пуши навсякъде, надявам се, забраната ще важи и за сцените на театрите, откъдето редовно ни опушват. Ако драматургично е толкоз важно да се дими, предлагам ви, уважаеми театрали, да вземете като реквизит по една електронна цигара.

Съвсем кратко

2009-11-01T18:12:00.013+02:00

Когато слушаш прекалено дълго е неимоверно трудно на свой ред да започнеш да говориш.
Когато си наблюдател прекалено дълго, как намираш сили да станеш активен участник в събитията на своя живот?

Равновесието сигурно е в смяната на ролите, но за да промениш своята и насреща ти трябва да има някой, който с желание да застане в несвойствена за него позиция.

Напоследък виждам нещата по 2 или в очите ми се набиват какви ли не двойки. Ето, вижте.

Стефан Китанов: София Филм Фест узря за национална програма за кино

2009-10-09T17:49:00.000+03:00

Началото на много начинания обикновено е най-трудната част от пътя. Вероятно така е било и при първото издание на София Филм Фест (СФФ), когато той носеше още името Мюзик Филм Фест, преди почти 14 години. Когато обаче постоянно човъркаш в нещо, неминуемо те спохождат нови и нови идеи, казва Стефан Китанов – Кита, създател и директор на СФФ. И така, първоначалната идея се търкулва по стръмния и неравен хълм и като малка снежна топка, набира все повече скорост докато лети надолу, расте, оформя се, включва в себе си други малки топки – идеи и докато стигне подножието вече е придобила съвсем завършен вид. Не съвсем обаче. Първо, защото тази топка, СФФ, е постоянно разгъваща се спирала и второ, тя съвсем не се е свлякла в някакво подножие, а напротив, уверено катери върха. Парадоксално от гледна точка на гравитацията, но не и следите как Стефан Китанов и екипът му търкалят своята топка.

Сега Кита е заинтригуван и вдъхновен от съвсем нова и съвсем не незначителна идея, към която е насочил прословутата си нескончаема енергия – превръщането на София Филм Фест в национална програма за кино. За нея разговаряме в слънчев предиобед в друг дългосрочен проект на Китанов – неговата екоградинка, разположила се във вътрешния двор на кооперацията, в която живее в центъра на София.

Разкажи ми за новите инициативи, свързани със София Филм Фест.

Стефан Китанов – Кита: В момента се вълнувам от много мащабна идея - София Филм Фест да стане национална програма за кино. Тя включва няколко елемента. Първо, ежегодното международно издание на фестивала през март в София, Бургас и Пловдив и неговото репродуциране през април и май на още 10-15 места из България.

След това, София Филм Фест за учащи – програма в Дома на киното, която може е част от инициатива на Europa Cinemas и е с подкрепата на програма "Култура" на Столичната община. В нейните рамки два пъти седмично ще прожектираме безплатно филми, предшествани от кратка презентация за тях, но не учебна или академична сказка. Идеята ми е да създадем общество от млади хора, които да изгледат голямо количество добри европейски филми през годината и когато дойде фестивалът през март те ще имат възможността да се докоснат до неговата програма на изключително преференциални цени.

Но за да могат да оценят адекватно, да се насладят подобаващо на филмите, младежите трябва да имат по-специална и сериозна подготовка.

Накрая, същото нещо искам да се случва и в национален мащаб. Всъщност, то вече се случва под името "София Филм Фест на път". В различни градове, съвместно с общините им, прожектираме филми от фестивалната програма като така подготвяме аудиторията пък за следващото издание на СФФ и за отзвука от него. Предвиждаме да достигаме до все повече места, защото в момента интересът към събитието е многообещаващ.

Кои ще са другите градове, които ще се радват на отзвук от фестивала?

Към Пловдив и Бургас ще се присъединят минимум още 10 града. Все още водим разговори с някои от тях, но мога да спомена Русе, Варна, Сливен, Нова Загора, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Банско, Хасково, Кърджали, Велико Търново, Габрово, Севлиево, Ловеч.
През последната година пътуваме много извън столицата със "София Филм Фест на път" и представяме пред зрителите филми като "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Гуча", "Лудост посред лято" и др. и реакциите са чудесни. Особено позитивни са за българския филм, който до момента не само продължава да бъде прожектиран по различни световни фестивали и вече има в колекцията си 18 отличия от тях, но и беше избран за българското предложение за "Оскар". До момента той има участия на около 50 фестивала, но според мен броят може да достигне и към 70, което ще бъде абсолютен рекорд. В момента получаваме масово нови покани за фестивали.

Всъщност, в момента искам да се отдръпна малко от продуцентството. Искам да насоча енергията си само към фестивала. Разбира се, ние ще продължим да участваме като миноритарни продуценти във филмите на нашите приятели и партньори, които подкрепиха "Светът е голям…", както и продуцираме късометражния филм на Надя Косева "Втори дубъл", но само това. Чувствам се изморен, но удовлетворен. За мен работата по един филм далеч не приключва с излизането му от монтажната стая. Напротив, за "Светът е голям…" работата ми като продуцент по време на снимките беше най-кратка. Вярвам, че за това един филм да има дълъг живот е необходимо да полагаш сериозни усилия след като стане готов продукт.

Филмът на Стефан Командарев бе разпространяван у нас от Александра филмс в продължение на 6 месеца, но след като бе изтеглен от кината, ние тръгнахме с него из страната и започнахме да организираме специални прожекции в Дома на киното, на които срещаме екипа със зрителите. И тъй като съм състезател, следя внимателно седмичната боксофис класация за България и мисля, че "Светът е голям…" ще успее да събере 30 000 зрители, като искам да отбележа, че до момента са към 25 000, а от тях 6 000 се дължат на нашите неуморни пътувания извън София. През последните 52 седмици той е неотлъчно в топ 20 и за момента изостава по зрители само от "Дзифт" сред българските заглавия. И няма нито една паднала прожекция!

Много е важно, според мен, че ние организираме разговори с публиката след прожекциите. За всеки създател на филми е много полезно да разговаря със зрителите, защото от една страна за тях е предназначил работата си и винаги е интересно да чуе различните интерпретации на историята, която им е разказал, а от друга – може да получи идеи за следващия си проект.

Какви полезни неща извади ти за себе си от тези разговори?

Разбрах, че хората имат нужда от добра новина, от това да изпитат нещо положително, а "Светът е голям…" им вдъхва позитивност, не само със сюжета си, със забележителното техническо качество на продукцията, но и с живота си, с представянето си на различните фестивали. И това е много важно. Ако с един филм ние можем да постигнем подобна реакция, да вдъхнем на хората надежда, значи просто трябва да се стремим да го правим с повече заглавия.

Ето, например, в Русе стартирахме дългосрочна инициатива в тази посока в началото на октомври. Излъчваме по 2 филма на месец, като започнахме със "Светът е голям…" и "Гуча", гледани общо от 1,000 зрители. Следва "Дзифт" и се надявам Явор Гърдев да се срещне лично с тази невероятна публика. Предвидили сме общо 6 филма до края на годината и 24 заглавия за следващата. От тях 5-6 са български, а останалите са чужди. Извън София е останал много малък брой функциониращи кина. Хората няма досег до най-новото качествено световно кино. Няма как да възпитават вкуса си. Затова все повече се интересувам от София Филм Фест като цялостен проект – европейско, алтернативно световно и българско кино, което достига чрез марката СФФ из цяла България. Ще положим извънредни усилия догодина автори да представят филмите си по време на фестивала в минимум 10-15 града.

И още нещо много важно. Основен акцент в прожекциите ще са и балканските филми. Бих искал чрез прожектирането на повече такива заглавия младите български кинотворци да се научат да създават комуникативни в нашия регион филми, така както успешно правят колегите им от страните от бивша Югославия, Румъния и Турция.

Няма ли да имате нужда от много нови хора в екипа си, за да осъществите тези идеи?

Не. Пловдив и Бургас вече имат свои екипи. В Благоевград, където също имах разговори, ми се иска да се сформира местен екип, тъй като това е един от градовете, в които все още има кино, а и много млади хора в университетите. Иначе като цяло, ние правим видеопрожекции, за чието техническо обезпечаване са необходими 2 човека. От София пресотделът ни информира чрез медиите за предстоящите дати. В някои случаи общините поемат разходите по прожекциите и те са безплатен вход, в други – билетът е минимален.
Узряхме за това, София Филм Фест да порасне още малко и да се обърне в няколко нови посоки, но трябваше да мине необходимият брой години за това. Солунският кинофестивал, например, от години облъчва много градове в цялата област Егейска Македония с филми. Лондонският кинофестивал също обикаля из Великобритания със своята програма. През 90-те правихме фестивал на френско кино съвместно с Френския културен институт в 17 града на България... Няма нищо ново под слънцето. Киното се е родило на път. Любопитното е, че липсата на кина и съвременните технологии ни връщат 100 години назад, но и ни дават възможност да достигнем до нова аудитория, което е сериозна тръпка.

С кои филми стартира програмата "СФФ за учащи" и кой ще представя филмите?

Началото е на 12 октомври със "Светът е голям...". С това се отбелязва и 1 година от непрекъснато прожектиране на филма в българските киносалони. Другите български филми от програмата в София са "Дзифт", "Георги и пеперудите" и "Шивачки", а сред европейските са "Завръщане" на Алмодовар, "Амели Пулен" на Жан-Пиер Жьоне, "Били Елиът" на Стивън Долдри, "Срещу стената" на Фатих Акин. За есенното издание част от филмите ще представяме аз и Владо Трифонов, програмният директор на Дома на киното, българските филми ще се представят от техните автори. През 2010 ще поканим повече публични личности да представят по неформален начин филмите.

Как ще бъде спонсорирана програмата на СФФ за учащите - кои институции ще се включат в нея?

"СФФ за учащи" има подкрепата на Столичната община (програма "Култура") и очакваме подкрепа от страна на Националния филмов център. Всъщност аз гледам на участието на НФЦ като на партньорство, защото сега е моментът да обединим усилията си в търсене на по-голяма публика за българското и европейското кино. Имаме и малка подкрепа от страна на Европа Синемас, паневропейската верига от киносалони, в която членуват Дома на киното и кино "Европа", Варна.

Пътуващото издание на София Филм Фест е част от мащабния проект "Операция Кино" на водещите фестивали на България (София), Босна и Херцеговина (Сараево), Турция (Истанбул) и Румъния (Трансилвания-Клуж), подкрепен от програмата МЕДИА Интернешънъл. Идеята е програма от 10-15 филма, имащи някои общи заглавия и принцип на съставяне, да обиколи 10-15 града във всяка от четирите държави с цел достигане до нова публика за европейско и алтернативно кино. Аз съм много въодушевен от идеята и съм убеден, че тя ще бъде подкрепена у нас от Министерството на културата и Националния филмов център, както и от съответните общини, където се случват минифестивалите. Ще се постараем освен филми и гости да достигнат до повечето от градовете, защото, както вече стана въпрос, най-интересното са срещите след филмите с публиката.

actualno.com, 7 октомври 2009

(тъжни) Размисли на една котка за нещата от живота

2009-09-20T21:00:00.003+03:00

Мили мамо и татко,

Използвам, че кака си меси пица в кухнята да ви драсна някой ред и аз, вашата злощастна котка Зита. Аз съм добре, не се безпокойте, макар че не съм много добре. Кака ми е купила само 6 вида храни - за хубава козинка, против камъни в бъбреците, за котки живеещи в затворени помещения, на Уискас с агнешко, Пълноценна храна за котки с пиле, пуйка и зеленчуци и с телешко, риба и зеленчуци, от които на мен ми е много трудно да си избера кои най-много ми харесват. А както знаете, аз трябва да опитвам поне три вида през деня, за да бъда спокойна, красива и неотразимо котешка.

В началото ми даваше и пастет Gourmet, но то е било само, за да ме прилъже. А и не беше го купила тя, а един симпатичен чичко на име Серрррр-гей. Сега от него е останало едно бурканче, което кака държи затворено в хладилника, защото знае, че с моите деликатни котешки усилия няма да мога да проникна до него.

Прилъгах я на два пъти да ми купи пауч с агнешко, но според нея не било прилично да го излапвам за един ден. Ами, един ден = един пауч. Няма да го оставям да се развали, я! Знаете ми колко съм прилежна и загрижена.

Също така, кака затваря вратите на две от стаите, когато излиза и аз се чувствам изолирана и некомфортно да се разхождам само в един коридор, една спалня, една кухня, една баня, една тоалетна и един балкон, при това малък и остъклен. Какво като се изпишках в две от стаите - в едната открих много симпатична саксия с кротон, който имаше нужда от торене, а в другата - един напълно ненужен стар матрак, на който са му избили пружините - малко ми се вижда тесногръдо да не ме допуска повече до тях, освен ако не ме надзирава строго и с подвиквания: "Зита, слез от канапето, Зита не рови в саксията, Зита, защо си пишкала на леглото?" За назидание й се изпишках още два пъти, току до тоалетната си. За да разбере кака кой комадва в нейната къща.

Добре поне, че докато е тук я издебвам и си лягам върху изпраните й дрехи на мекичко и чистичко. Да ви кажа, тя май не си пада много-много чистница и къщовница, защото не глади веднага като изпере. Също така кака не ме пуска когато аз си поискам на терасата, а когато тя си поиска. Това е нечувано! Да не говорим, че до момента не ми е осигурила повече от една пеперуда. Губя формата си на ловец! Освен това изчисти праха от покрива на гардероба, на който така сладко си спях и се криех от враговете няколко дни, след като пристигнах тук.

След като спря да ми бие сърчицето от страх когато ме захвърлихте в този огромен и непознат апартамент, аз тръгнах на разузнаване. Отворих всички шкафове, които можах и преподредих някои неща. В шкафа за обувки, например, успях да постигна много приятна хармония и въздух посредством изхвърлянето на някои непотребни вещи от него, сред които и обувки. Чичкото Серррррр-гей обаче, който има вкус за котешки храни, но никакъв усет за вътрешен дизайн и подредба, ги върна отново вътре.

Опитах се и да пренаредя някои саксии. Една специално съборих на пода, за да види кака, че я е поставила на пътя ми към гардероба. Тя обаче така и не ме разбра и съвсем скоро я постави отново така, че да ми пречи.

Хммм.

Не всичко е изгубено обаче. Когато кака се изкупе, аз гледам да се намърдам в банята и после да се разходя с мокри лапички из цялата къща. Много е забавно, а и какво друго ми остава, след като кака избърса старателно праха навсякъде и не мога повече да оставям следи по стените и по белите й первази.

Също така много обичам са си точа ноктите по двата фотьойла, тапицирани с някакви стари покривки, плетени на една кука. През нощта активно спортувам и тренирам скокове от по-височко, така че да падам като малко, но тежко гюле, топуркам по-силно по пода, докато гоня въорбажаеми врагове и изнасям концерти в коридора, защото там акустиката е най-добра. От време на време нагъвам успешно китеника на пода в хола.

През денч се стремя да се разнообразявам като си подремвам в различните стаи или зяпам през някой от четирите прозореца. Още не съм се овъргаляла на терсата като магаренце, но за сметка на това пък чевръсто помагах на кака да измие подовете и за десерт се овъргалях на прясно измития мокър под. После веднага се метнах върху дантелите за ужас на кака. Предизвикателство за мен са и няколкото лавици на холната гарнитура, по-високоте имам предвид, до които, колкото и да проточвам врат и да се протягам на задни лапички, не успявам да достигна.

Вчера кака се гънеше много смешно в разни пози на земята и се кокореше в една точка докато от очите й шурнаха сълзи, а аз ходех и я гъделичках по стъпалата. О, да, изядох й всичките теменужки - онези, които така трудно се захващат, и преминах към някакво друго много вкусно цвете. После успешно повърнах на пода в хола.

Оставям косъмчета навсякъде за по-сигурно, ако от някъде се зададе мишка да е наясно чия територия е това.

Иначе се правя на много миличка, мъркам на кака и й се умилквам при всеки удобен случай, та белким ми сипе още нещо в купичката. Днес дори успях да си открадна малко пилешка пържолка от нея.

Това е засега. Още не съм успяла да надникна навсякъде, но поне нощно време отварям двете крила на гардероба и се завирам върху най-шумолящите пликове.

Изпратете ми подарък. Може и да е лястовиче гнездо, без гнездото, но с лястовичките.

И вижте, моля ви се този клип. Кака каза, че ще ме учи така да си пийвам водичка. Пратила й го една друга кака, моята бивша сватя Лалка, която пък замислила най-голямото притеснение на моя бивш възлюбен, сър Боби - ще го гони от леглото му, моля ви се, защото щяла да име бебе. Нечувано! Но, както виждам и се успокоявам, има по-зле и от мен.

http://www.youtube.com/watch?v=gMxGvam5Ros

А уж ме бяхте пратили на курорт!

Ашколсун, Орхан бей, за "Музей на невинността"!

2009-09-15T18:42:00.006+03:00

Тази книга е толкова съвършена, че чак не зная какво да напиша за нея. Толкоз много ме развълнува и удиви, че чак плаках на финала й. Не е първият роман, който ме натъжи така, че да пророня сълзи, първият и май единствен беше "Мъртвата зона" на Стивън Кинг, но този е къде-къде по-добър.

Изпипан, обмислен и се чете на един дъх, сякаш така е и написан. Като че ли Орхан Памук е низал разноцветни мъниста на дълга, здрава връв, а не е писал книга. Имам чувството, че е седял пред няколко коша с различни по големина, цвят и форма мъниста и е бъркал с шепи във всеки един от тях, изсипвал е пред себе си загребаното и с длан го е търкалял и размесвал пред очите си, докато е оглеждал кое след кое върви да наниже.

Или е посръбвал сладичко турско кафе и примижал от следобедното слънце, е седял на някой от кейовете на Истанбул и премятал с език в устата си топлата течност и думите, които са му хрумвали, за да изрисува с тях хем пищно, хем премерено тази богата на нюанси, трогателно простичка и затрогващо човечна история.

Хем препусках към финала, че да видя с какъв възел ще завърже дългите и предълги нанизи от сюжетни нишки и дали този възел ще е подходящо избран и достатъчно здрав, за да ги удържи да не се разпилеят, хем ми се искаше да има и още една страница, и още една глава, и още малко надежда.

Финалът обаче е великолепен, за мен последното изречение така непоколебимо осмисля всичко разказано преди него, че дори ми изглежда не като възел, а като семпло украшение, с което се закопчават завинаги нишките на наниза.

P.S. Освен човешката история, от "Музей на невинността" можете да научите толкоз много за прекрасния Истанбул през годините, от 70-те до днес и за продължаващото разбулване на турското общество и обръщането му към Запада, без обаче да помръдва корените си от Изтока.

Голям кеф е да се четат такива романи, затова, ашколсун, и аферим, и машалла и евала на Писателя!

Ето я и официалната му страница, откъдето свалих корицата на книгата.

http://www.orhanpamuk.net/default.aspx

If winter comes, can spring be far behind?*

2009-08-15T20:42:00.005+03:00

Привечер листата на дърветата са застинали, мътнозелени, те стоят неподвижно, отпуснати и уморени. Обгръщат се със спускащия се мрак, сякаш искат да го наметнат върху себе си като шал, да се завият с него като с одеало.

Вятърът, който ги раздвижва, и оживява и им носи глътки свеж въздух, е отминал, полетял е надалеч, играе си с листата на нечии други дървета, шумоли в нечии други корони, закачливо гъделичка перцата на други птички, струпали се по други клони за своя ежедневен писукащ концерт.

Слънцето, което ги стопля и изсветлява зеленото им до тюркоазено или тревисто зелено, се оттегля с бързи крачки, като събира едно по едно всяко петънце светлинка към себе си и прибира постепенно и последната сянка, увила се около дънера. То топли други листенца по други дървета сега.

Дъджът не барабани по тях, не подскача капка по капка от едно на друго, не се увива в тънки вадички, които се процеждат бавно в ъгълчатата им, преди да полетят към земята. Дъждът отмива тъгата от застиналостта на други листа по други дървета сега.

През нощта само луната огрява на пресекулки листата - някъде много нависоко облаците танцуват около нея, раждвижвани от невидим вятър.

Около дънерите, под притихналите тъмни клони, няколко жълто-ръждиви листа, първи усетили дъха на есента, са паднали сгърчени от студенината му.

А утре? Ще изгрее ли слънцето, ще се втурне ли вятърът да разроши листата, ще ги наръси ли със сладка роса дъждът, ще долетят ли птички да се сгушат между тях? Ще се изпълнят ли със зеленина или ще се сгърчат едно по едно и ще се отпуснат съсухрени на земята?

Утре... друг ден, друга история, друг живот.

*If winter comes, can spring be far behind?
Ако се задава зима, нима далеч е пролетта? - стихотворение на Пърси Б. Шели

Домът на киното търси качествените, не касовите филми

2009-08-15T20:38:00.001+03:00

В настоящата поредица "Зад кулисите на София Филм Фест" продължаваме да ви представяме различни измерения от дейността на Арт Фест, както и хората, които стоят зад филмовия фестивал, чието най-ново издание се случи през март. Надяваме се чрез тях да научите любопитни факти за киното - изкуството, което ни кара да пътуваме по света чрез образите на екрана! А сега да хвърлим поглед и към Дома на киното.

Владимир Н. Трифонов е програмен мениджър на Дома на киното, който се стопанисва от "Арт Фест". Преди години се е грижил за програмацията на филмите и в несъществуващото вече кино "Център". Бил е главен редактор на сп. "Екран", програмирал е филмите на "Киномания" и редактира авто- и биографични книги от поредицата "Амаркорд", посветени на личности от света на киното.

От колко време работиш в Дома на киното и в какво се състои работата ти?

Владимир Н. Трифонов: Работя в Дома на киното от края на декември 2007 като програмен мениджър – работа, която вършех и преди това в продължение на 4 години в кино "Център". Просто продължавам да измислям и осъществявам филмови събития, стараейки се да ги предложа на зрителите по достатъчно добър начин, за да можем да привлечем повече от тях.

По време на София Филм Фест Домът на киното е един от основните киносалони, в които текат фестивалните прожекции, организират се срещи с фестивалните гости, както и изложби (тази година снимките на Зигфрид, например). На какъв принцип правите програмацията за киното по време на фестивала - нарочно ли насочвате определени филми към него, а съответно и определени срещи с гости?

Програмната схема на София Филм Фест се прави персонално от Стефан Китанов – в последните две години изборът му е конкурсната програма да се случва при нас, което ни прави и най-натовареното откъм гости и представяния кино: стигали сме и до 6 подобни разговора на ден, което си е сериозен екшън.

Извън София Филм Фест какъв е основният стремеж при подбора на филмите, които се прожектират в киното през годината?

Най-напред – най-доброто от все по-оредяващия откъм стойностни заглавия кинорепертоар. Той се състои от филмите, които (с изключение на тези на т. нар. "мейджър"-компании, които стигат у нас на друг принцип) българските дистрибутори са преценили, че ще се гледат у нас и са успели да договорят на изгодна цена, а не непременно от най-важните филмови събития.

Имаме куп проекти за по-малки събития – не с мащабите на СФФ или Киномания, - но реализацията им зависи както от намирането на финансиране, така и от преценката за очаквания зрителски интерес. Би било прекрасно да поддържаме нещо като постоянен фестивал (мечта на не един и двама програматори по света, като например директора на фестивала във Венеция Марко Мюлер), но това е доста скъпо начинание.

Има начини, разбира се, да бъдат договаряни важни филми, които не стигат легално у нас нито за разпространение, нито на фестивали, но това е доста сложна схема, над която в момента работим и доизкусуряваме детайлите. Може би след около година ще си проличи някакъв резултат.

Доколко може да се каже, че кино, което не набляга основно на мейнстрийм холивудски филми, като Дома на киното, е печелившо от чисто финансова гледна точка?

Подобни кина никъде по света не са печеливши, но навсякъде в Европа те имат възможност да получават субсидии на няколко нива – европейско (ние също сме членове на веригата от киносалони "Europa Cinemas"), национално, регионално и местно (общинско). У нас има един доста несъвършен механизъм за субсидии от Националния филмов център, който, може би след избора на нов директор там, има вероятност да се промени. Но всички тези субсидии се отпускат след кандидатстване на основа на резултати, т. е. никой не субсидира празно кино – трябва да докажеш, че работиш и полагаш усилия да привличаш зрители.

Разчитате ли на субсидии и финансовата подкрепа на културни институции (български и чужди)?

Определено, защото както казах и по-горе, това не е евтино начинание. Дори и програма като тази, която се прави само с филми, които имат своя разпространител за България и са налични тук, трябва да има поне някакъв елементарен рекламен бюджет.

Привличат ли се повече зрители с тематични инициативи като настоящата, Музикалното кино? Как се роди идеята за нея, колко време я организирахте и какъв е до момента интересът към нея?

Идеята отдавна зрее в раздвоеното ми съзнание на киноман и меломан. Не отне много време за организация – по-скоро доста време нямахме място в програмата да съберем всички тези филми накуп, (които, както се вижда,) а те се разпростират удобно в цели 6 седмици. Интерес определено има – може би в силния сезон зрителите на всяко от заглавията биха били двойно, но тогава трябва да намерят екран и силните некомерсиални премиери, които по правило не излизат през лятото. Кино като нашето, с един екран, няма възможност за съжаление да бъде достатъчно гъвкаво.

И последно, какъв шеф е Кита?

Кита е моето персонално вдъхновение да се занимавам с показ на филми. Навремето, когато той пое Дома на киното и организира първия Рок Филм Фест през 1993 г. - а тогава по екраните просто нямаше нищо читаво, - си казах: "Ето че можело да се показват и хубави филми"; бях дотам въодушевен, че без да го познавам, отидох и му предложих да помагам с каквото е необходимо. Той ми даде да лепя плакати и да продавам каталози на прожекциите в Летния театър. След като участвах в разработването на Euro Cinema (през 2001-02) и кино "Център" (2003-06), беше крайно време да заработим заедно, и ето че това се случи.

actualno.com, 13 август 2009

Съзерцание

2009-08-09T19:02:00.014+03:00

Много е лесно да се дематериализираш и неусетно да се превърнеш в безплътен дух и сянка докато се разхождаш из приказни градчета като Делфт - прорязани от множество канали, свързани с прегърбени мостчета, с тесни къщи от двете им страни, леко наклонени една към друга или любопитно наведени към улицата, но с гостоприемно открити широки прозорци, които те поздравяват с неизменно подредени една до друга двойка саксии, най-често с орхидеи, или различни малки пластики.

Всяко пътуване е свързано с натрупването на толкова много нови впечатления, че е най-добре да отвориш широко сетивата си и да трупаш късчета от новата действителност, която се разкрива ту бавно и спокойно, ту шеметно и объркващо пред очите ти, навлиза в теб през ушите ти, докосваш я с пръстите си, обработваш я мисловно и я въргаляш в устата си, докато сдъвкваш всичките й парченца.

Най-добре е да бъдеш като сянка, която се носи из новото и непознато триизмерно преживяване, а не стена от собствената си същност, съвкупност от всичките натрупани до момента, на други места и по друго време спомени и опитности. Те, така или иначе, се отдръпват благоразумно, за да направят място за новото. И ако дозата е правилно премерена, винаги има място и за още нещо.

Новият свят е нетърпелив да ти се покаже, ако си готов да го попиеш като гъба. Върви, докато ти отмалеят краката и ти пресъхнат очите - тогава е време да се отпуснеш спокойно в някое кафене, да си влееш нови сили с кафе или бира, да отмориш погледа с безцелно зяпане наоколо и да запишеш набързо най-важното, което не искаш да забравяш.

Цял ден да се скиташ на едно място, насаме със себе си, е великолепно упражнение по тихо съзерцание, което изпълва със спокойствие и трупа важни запаси от положителна енергия - красиви, плътни спомени - за някои от евентуалните тягостни моменти на ежедневието.

Да оправим багажа!

2009-08-02T21:05:00.003+03:00

Вече съм се специализирала в опаковането на багаж, имам си система и строго се придържам към нея. Това, че казвам строго вероятно няма да изненада повечето, които ме познават - особено онези, които са срещали строгия ми поглед, който хвърлям над очилата за четене.

Няма значение дали заминавам за два дни, цяла седмица или повече, дали отивам на море, за дълъг уикенд в планински курорт или ще опознавам поредната чужда страна - аз неизменно опаковам багажа си по един и същи начин.

Понеже асоциативното ми мислене надделява на логичното, аз тръгвам към една фанелка, понасям я към куфара или раницата и веднага след това се сещам за несесера с принадлежностите за баня. Но докато умувам колко клечки за уши да пъхна в него този път и дали да взема и четката и гребена, набързо взимам под мишница чехлите и сандалите, които ще нося. Днес, например, бях много затруднена в избора между фанелки с дълъг ръкав и такива с къс и затова, за да скъся собствените си мъки в чудене и да прекъсна дългия диалог наум за предимствата на едните пред другите, който рядко води до вземането на единодушно решение, особено откакто навърших 30 и Везните в мен надделяват над Лъва, напъхах огромно количество и от двете, а към тях за всеки случай подбрах и няколко шала.

Няма да се впускам в повече подробности за това какво още напъхах в багажа и защо увих ракията в най-плътния шал, важното е, че и този път приключих за по-малко от половин час, спокойна, че съм взела повече, отколкото ще ми е необходимо за една седмица.

Но да се върна на системата. Всеки път се впускам в свободно реене из апартамента и без да му мисля много-много пощипвам оттук-оттам, каквото ми хрумне. Важното е да не забавям ход, да отворя всички врати на всички стаи, да открехна всички чекмеджета и долапчета и да ги обикалям, обикалям, докато си събера всичко. Сигурно навъртам значително количество метри и е добре, че наоколо няма никой да ми се пречка в краката, нито да ми обърква мислите с въпроси от рода на: "Взе ли това?" "А не е ли добре да вземеш и онова, в случай, че...?"

Най-хубавото на опаковането е, че след него предстои път. Утре той ще е към страната на лалетата и леките дроги (това, второто, мама да не го чете). За случая специално съм си лакирала ноктите в оранжево. Май Холандия е 19-тата страна в моя международен паспорт. Вече мисля за подаръците, които ще купя оттам...

Но преди това ще отида да сложа и един чадър в багажа за всеки случай.

Прекрасните съботни утрини...

2009-08-01T10:57:00.002+03:00

... когато се събуждам за първи път през седмицата без алармата на телефона си и мога бавно, бавно, бавно да се разсънвам, докато пак се унасям, леко подремвам и пак се разбуждам. Когато умората от изминалата седмица се изпарява толкова окончателно, колкото бавно съм се разсънила.

Чака ме цял ден на каквото си пожелая - сладък мързел, например, който започва със сваряването на огромна чаша турско кафе в старото семейно джезве и измайсторяването на два сандвича - понеже хладилникът е полупразен предотпускно, само с пикантна салата, резенчета домат и две маслинки за красота.

После следва настаняване пред компютъра, където съм свалила поредната романтична комедия или поредната Оскарова драма от преди 2-3 години, която съм пропуснала да гледам тогава. Може и няколко серии на "Сексът и градът", които съм гледала вече безкрай много пъти. Съботните утрини определено са за леки филмови срещи. Усмивка, сълза и пак усмивка.

А после може да погледна към къщата си и да се заиграя с домакинската работа из нея. След пускането на перални и замитането на следите от безразборното пребиваване в нея през седмичните вечери, мога да изляза на терсата и да прекарам един час в упорито плевене, поливане, освежаване и преподреждане на цветята. Преди това или след това мога да се повъртя покрай печката и да си сготвя нещо, за което през седмицата нямам време.

Следобедът мога да посветя на срещи с приятелки или на отпускане на дивана с книжка...

Всъщност както си искам, нали е събота, а утре е неделя и свободата да правя каквото си искам, продължава чак до понеделник.

Брей! Изкачих Мусала!

2009-07-19T20:45:00.022+03:00

Трудно е да напишеш интересен пътепис. Затова аз само ще се похваля, че днес изкачих най-високия връх на Балканския полуостров, Мусала, в компанията на симпатични хора - Деси, Лили, Диди, Тео и Кирил и ще покажа малко снимки от моя телефон.

Надишах се с красота и чист въздух. Дай Боже всекиму!

Начало/Край

2009-07-13T23:20:00.003+03:00

Чудя се дали днес е началото на остатъка от моя живот или края на частта преди това. И кое би било по-важно, хубаво, запомнящо се, струващо си от двете? Защо имаме нужда от поставяне на нещата в рамки и обръщане на погледа в една посока, непременно под ъгъл, който да осмисли видяното? Кое ще е нещото, тази толкова важна разделителна линия, която ярко да залости миналото ми зад гърба ми и като силна лупа да стои пред по-доброто ми бъдеще, та аз, дори и малко сляпа да бъда, да не пропусна да го видя, да тръгна към него, да го стигна и постигна? Не вярвам в миговете, които ни разтърсват и оставят без дъх, защото те имат своя срок на годност. И да съм разтърсена, като земята след земетресение полека-лека се успокоявам и намествам. Не че промяната не е възможна, не че не се развивам, но се променям като дървото през пролетта - покарват зелени, нежни листенца едно след друго, ако слънцето се задържи по-дълго, те избуяват и порастват, ако задуха вятър - някое ще се откъсне, ако застудее - може и да измръзнат, но после пак ще се съвземат и раззеленят. Така че, разделителната линия между уж по-маловажното вчера и уж по-смисленото днес е променлива и тънка. Иска ни се да замахнем и отсечем, сякаш ако се изплашим, че времето ни изтича (а то изтича от минутата, в която се родим), ще бъдем по-способни на постигане на щастието, на намиране на хармонията, на докосването до същността на собствените си души. А не си даваме сметка, че постоянно се щураме напред-назад между отсичането, когато поемаме дълбоко въздух да вдъхнем с него новото и по-истинското, и удобното изчакване в добре познатото и също толкова истинско настояще. Удобно е да оставим миналото зад гърба си и да го обвиним в неистинност, в нетъджественост на самите нас, на мястото на грешките ни, понеже то е минало, така или иначе не ще можем да го променим, срам ни е от него. Смело да кажем, че оттук нататък ще е друго. Ще бъде, но ще бъде и същото като преди, защото бъдещето се корени в миналото ни, не можем да имаме бъдеще без минало. И ако бъдещето е каквото е, то е защото миналото е било каквото е било - единствената възможна предпоставка за бъдещето ни. И ако бъдещето, онзи "остатък от живота ни" може да бъде толкова бляскав, значи пък и миналото не е било чак толкова лошо, нали?

Кралят е мъртъв. Да живее кралят!

2009-06-27T20:49:00.002+03:00

Майкъл Джексън почина онзи ден на 50-годишна възраст. Докато всички се ровихме в повече подробности за това какво се е случило точно и какво го е предизвикало, аз се сетих за други огромни, величествени таланти, които рухват преди да им е дошло времето да изпеят последната си песен. Бях голяма почитателка на Майкъл когато бях 11-12 годишна. Бях дори в официалния му фен клуб в София, кичех се със значки с негови снимки, къдрех си един кичур и пищях на всяка една от 12-те прожекции на "Лунен пътешественик", на които съм била. Знаех песните му наизуст и по-късно, когато вече понаучих английски, започнах да усоявам и да си ги превеждам. По-късно усетих наистина колко талантлив човек е той, как Бог го е целунал и го е надарил не само със способността да пее и танцува, но и да го прави с лекотата, с която само най-добрите го могат. Завладяваше и побъркваше почитателите си до истерия с енергията си. Сигурно зад изпълненията му е лежал огромен труд, но преди всичко този труд е бил по-лек заради дареното му от Бог. Мисля си за живота му, изминал в по-голямата си част в работа, от 5-годишна възраст, почти до края, живота му, изживян пред света, на сцената, винаги пред погледите на другите. Сетих се и за Едит Пиаф. Преди няколко години бях потресена от филма за живота й, със страхотната Марийон Котияр, спомням си как през цялото време ми беше мъчно за това колко мъка, колко трудности, колко превратности са съпътствали успеха й. Замислих се за това, че е неминуемо да рухнеш при такова напрежение. Неминуемо е да се поддадеш на една и друга слабост, която постепенно да те разруши. И за всичко, което се случва, си има причина. Не е ли жестоко, за да се обогати света, да имаме възможността ние да се наслаждаваме на изкуството на великите, те да трябва да платят за гения си с живота си, с щастието си? И ако можеха накрая да се обърнат назад и да видят, подредени в две купчини, хубавото, което са постигнали с таланта си и трудностите, с които са го заплатили, дали пак щяха да изберат пътя, който са извървели? Дали гениално талантливите имат друг избор, освен да дават таланта си на света и да рухват под неговата тежест? Разбира се, не всички са такива, не всички се огъват... но аз си мисля, за тези, които са се огънали - Майкъл, Елвис, Пиаф... И дали, дори ние обикновените техни почитатели, можем да избираме и сами да направляваме съдбата си?

Рових се в youtube и гледах много от старите изпълнения на Майкъл, клиповете му още с Джаксън Файв, после соловите му, от Трилър, от Bad и по-нататък, но най-вече от най-силните му години, тогава, когато е наистина на върха, какво удоволствие е да го гледа и слуша човек, да се радва на таланта му. Чудесен е! Винаги ще си остане невероятен, недостижим, сигурна съм. Жалко, жалко, че полека-лека се разпадаше пред очите ни. Кариерата му е започнала с колана на баща му, търсещ грешка в изпълненията му, че да я поправи с него и приключи с шамарите на пресата, търсеща окапалото му ухо или изчезналия му нос или поредното дете, което ще го обвини в непозволени контакти...

Исках да сложа тук линк с една песен, която чух за първи път днес, но някак си не успявам сега да я намеря. Мисля, че е от времето още на Джаксън 5 и в нея Майкъл пее: "Дори да греша, оставете ме да бъда такъв, какъвто съм." Ако попаднете на нея, заслушайте се в жизнерадостния и мелодичен глас на младия човек, сигурен в слънчевото си утре...

Щастието да бъдеш удовлетворен от работата си

2009-06-27T20:44:00.002+03:00

Миналата седмица, в поредицата си "Зад кулисите на София Филм Фест", ви представихме част от екипа на фестивала. Днес продължаваме да ви срещаме с хората, които намират удоволствие и смисъл да създават празника на годината за киноманите в София, Пловдив и Бургас (а да си пожелаем скоро и в други градове).

Кирил Лозанов e административен директор на София Филм Фест – отговорна и изискваща доста енергия работа. Негова грижа са организационно-административно-финансово-счетоводно-документалните дела на Арт Фест - фирмата, която стои организационно зад мартенската фестивална фиеста и зад доста стойностни кино-проекти. С годините – вече 13 навършени – София Филм Фест се разраства като събитие, организация, ангажименти, а съответно и хора, затова постепенно се налага разделение на отговорностите по отдели – международен (важен компонент, особено заради специалното събитие "София Мийтингс", което е част от фестивала вече шеста поредна година), филмови копия (обработка и цялостно осигуряване на прожекциите), прес-отдел (отговарящ за всякаква информация, жизнено-нужна на журналистите особено във фестивалните дни), административен отдел (за къде без документи?!), протокол (осигуряване на покани; партньори, спонсори, съорганизатори, гости – на всички тях естествено се обръща специално внимание). Екипът, който работи всяка година за фестивала, постепенно набъбва до 100 човека, които се включват на различни етапи от декември до март. Има и подизпълнители, които се включват понякога само за период от 4-5 дена. Освен това има и около 20 доброволци, които работят абсолютно безплатно по време на фестивала.

От декември до април работата ви е най-натоварена. А след това?

Кирил Лозанов: Малко хора знаят, че по време на фестивала ние движим и останалите си проекти. Имаме филми, които сме продуцирали и са в постпродукция, или се занимаваме с разпространение на наша лента, или с дистрибуционната си дейност, която е нещо съвсем различно. Финансово-отчетната част за фестивала продължава до юни. София Филм Фест се готви целогодишно. Изключително важно за популярността на фестивала в чужбина е активното участие на Мира Сталева и Кита във фестивални форуми по целия свят, а всяко пътуване неизбежно изисква подготовка и организационна част, отнемаща 10-ина дена. Двамата и тази година бяха на фестивала в Кан, където се представихме като дистрибутор, продуцентска компания и организатор на София Филм Фест.

От колко години работиш в София Филм Фест?

Започнах през 1999 г. като изпълнител, който търчеше за всичко. Тогава организацията беше много по-малка. Следващата година Стефан ми предложи да стана главен координатор на екипа, който тогава не беше по-голям от 10 души.

Защо се задържа тук 10 години?

Всеки ден се появяват спънки и проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Понякога това е доста изтощително. Но мен всъщност ме задържа непреодолимата мисъл, че правя нещо смислено. И че имам шанса, по-скоро късмета, да съм удовлетворен от това, което правя в живота си. За мен това е изключително важно. Освен това хората от нашия екип се чувстват прекрасно заедно – всички сме емоционални, всеки се раздава изцяло и взаимно се зареждаме с енергия. Разбира се, случва се да има и сблъсък на "заряди" и взаимно изтощение, но все пак сме хора – това е съвсем естествено.

Какви са най-големите проблеми, с които се сблъсквате, които да водят до такива емоции?

Основното е, че сме зависими от много партньори – финансово и времево. Предстои ли ни да уточняваме нещо специално – това води след себе си други детайли, които остават в изчаквателна позиция. Фестивалът е подготвен идейно, той е готов в главата на Стефан и на екипа, и чака финансиране, за да се реализира. Често съм си мислил – и не мога да намеря обяснение – с всяка следваща година нещата не се случват по-лесно, въпреки че това би било логично да се очаква. Вероятно финансирането на фестивала тази година беше затруднено особено поради новите икономически условия, но имам чувството, че това важи за повечето културни инициативи, които се случват в нашата държава.

А трудностите не произтичат ли от факта, че всяка година фестивалът става все по-голям, филмите са все повече, гостите – също?

Всяко предположение е способно да подведе екипа - ние не сме съвсем наясно колко голям ще се получи фестивала, докато той не започне да се случва. Обикновено го "опитомяваме" в крачка. По време на фестивала понякога взимаме важни решения, които - ако не са правилни, могат не точно да спрат събитието, но да го принудят да буксува за известно време. Например - много трудно се намират хора, които да са добри в нещата, които правят, и да работят временно при нас. Слава богу - има такива, които много държат на нас и си взимат отпуск, за да дойдат в екипа на фестивала. Освен това не всеки е способен да носи отговорност. Можем да се случи да вземем човек с прекрасна биография, с 4-5 езика, но темпото на работа да се окаже непоносимо за него. Особено в дните, когато феста е в разгара си, екшънът е страшен! Имаме си специален израз: "Да те хвърлят на тръстиката – и да оцелееш!", което означава нов човек да се справи в София Филм Фест. Но това е прекрасен опит. Много неща можеш да научиш – ако знаеш как да попиваш информация, които няма как да откриеш на друго място.

Често ли се мени екипът?

Радваме се, когато имаме възможност да работим с хора, които вече били част от екипа на фестивала, но всяка година се радваме на момчета и момичета, които попадат за пръв път при нас (след кастинг, това е неизбежно!), и бързо се сработват в синхрон така, че се получава добре работещ екип. Това е едно от важните изисквания за случването на фестивала.

В новите финансови условия, каква е идеята за следващия фестивал?

Винаги сме се радвали на приятелско и добро отношение от страна на фирми и хора, които ценят фестивала и държат да го подкрепят – заради имиджа, който заедно създаваме за София и България, заради прекрасната възможност за реклама и популяризация, с която можем да сме си взаимно полезни. Постигнали сме партньорства с Министерство на културата, Националния филмов център и Столична община, на които много разчитаме, защото те са едни от основните стълбове на фестивала. Партньорските отношения гарантират взаимно изгодно и благоприятно сътрудничество – когато предлагаш събитие, с което организаторите могат да се гордеят, разбира се ще има и спонсори, които ще се радват да го подкрепят, за да станат част от една очевидно работеща формула за успешно представяне – у нас, пред зрителите и пред многобройните международни гости, които всяка година са част от фестивалната еуфория.

А зрителите с броя си връщат ли жеста?

През 2009 нивото на посещаемост е като миналата година. Не е възможно да се разчита особено много на възвръщаемостта от билети. Да, тя е перо от финансирането на фестивала, но е важно той да се случва не само благодарение на тази възвръщаемост. Доста трудна е подобна задача - тази година се наложи да увеличим цената на билетите, но слава Богу, това не попречи на зрителите. Ако е празна залата, ако няма атмосфера – няма и фестивал. Случвало ми се е да бъда на прожекция, на която няма много зрители – и това е обезкуражаващо. Но не бива да се пренебрегва и факта, че предлагаме съблазнителни отстъпки. Тази година имаше възможност да се гледат филми за 3 лева, в случай на предварително закупено определено количество билети.

Какъв шеф е Кита?

Тук съм, защото усещам, че правя нещо, което има смисъл. Тази вяра може и да се разклати от някоя или друга случка, но това се е случвало няколко пъти за последните 10 години. Тя е едното, заради което съм тук. А другото… Сега ще кажа: "Да е жив и здрав Кита!" Той има уникално количество енергия. Неизчерпаемо. София Филм Фест никога нямаше да се случи и да продължава да се случва без неговата енергия. Той не се спира пред нищо, за да реализира идеите си. Понякога нещата се осъществяват на мускули, защото просто се налага, а впоследствие си отнасяме последствията. Мисля, че смисълът на нещата, които правим, още по-силно укрепват енергията на Кита, защото София Филм Фест си е неговата идея за филмов фестивал. Тя се е родила преди години, била е по-различна, трансформирала се е и сега е нещо доста голямо, което е невъзможно да се развива без екип от съмишленици. Хората, които сме се събрали около него, няма как да съучастват в тази "завера", ако не вярват във фестивала. Но пак Кита е този, който влива гориво във всеки един от нас с тотално идеалистичната си визия за нещата.

Но тя е и реалистична, щом се случва.

Да, но ако е само реалистична, може се разпадне в един момент, ако не я подкрепя идеализмът. В живота има прекалено много груби, материалистични детайли, без които сигурно не може, но аз се радвам именно на идеализма на Кита, който има способността да поддържа буден. При него всичко е в сферата на много красиви неща и идеи, които, слава Богу, че стават.

actualno.com, 25 юни 2009

„Снимки в Палермо” – за изгубените души, които пътуват към себе си

2009-06-14T22:22:00.002+03:00

Добрите филми са като доброто вино – ако ги оставите да отлежат и се върнете към тях отново, ще усетите по-богат и плътен вкус, с по-нюансиран аромат, наситени цветове и дълъг, запомнящ се, гъделичкат небцето ви послевкус. Два пъти гледах „Снимки в Палермо”, новия филм на Вим Вендерс, и втория път успях изцяло да го усетя, не само внимателно да проследя историята още веднъж, а да се насладя на многото му детайли, нанесени в отделните сцени с усета и майсторството на умелия художник, който търпеливо е намерил мястото на всеки от тях, за да превърне картината си в завършена, цялостна творба, която говори сама за себе си.

„Снимки в Палермо” започва с надписи като снимки, кадри на филмова лента. Крайната му рамка също е такава. Вим Вендерс, който е и съсценарист, е построил внимателно историята си и след това още по-внимателно и със забележителен, макар и неизненадващ усет към детайла, я е заснел. Филмът създава усещането, че всяка сцена в нея е добре планирана, нищо не е оставено на случайността или импровизацията. Всичко носи своето допълващо картината послание и тя се рисува сама пред очите ни, постепенно добива все по-ясни очертания и плътни цветове, като фреската в църквата, която героинята на Джована Медзоджорно търпеливо реставрира в продължение на две години.

Но да започнем от началото.

Главният герой, фотографът Фин (изигран като цяло с лекота и само с моментна несигурност от фронтмена на Die Toten Hosen Кампино), си спомня за детството си, когато времето е минавало изключително бавно, а в настоящето му той е изгубил усещането за него. Фин страда от безсъние, а когато все пак заспи и сънува, се събужда в началото на съня. Сънят, казва той, е изгубено време.

Призори е, Фин живее в модерно архитектурно бижу, апартамент с прозорци, разположени като рамки, които кадрират гледката през тях и я обрамчват като снимка. От началото до края ние слушаме по-голямата част от музиката във филма, докато той е със слушалки на ушите и това създава силно лично усещане. Не някой друг разказва, той сам ни повежда в своя живот, в своята история, и ние естествено и непосредствено я съпреживяваме. Другият елемент, който помага за това е диалогът - конкретен, и директен, макар и на места да казва прекалено очевидни истини.

Заедно с Фин се сблъскваме със страха му от вода. Като дете не се е научил да плува, защото майка му се е бояла от водата. Сега той сам трябва да се пребори със страха си. Водата, макар и в басейн, си остава символ на живота. И така страхът на Фин става все по-ясен за нас.

После бързо се запознаваме с работата му - с помощта на двама асистенти, той се опитва да сътвори перфектния кадър, перфектната градска панорама, като добавя още етажи, които в действителност не съществуват, като поставя аризонско небе над градския пейзаж на Сау Пауло и иска изкуствено наложеното слънце да се отразява в прозорците, а после изгревът постепенно да премине надолу в кадъра в нощ. В дигиталната фотография не е необходимо да заснемаш нещата такива, каквито са и след това да ги проявяваш като старата филмова лента, в дигиталната фотография можеш да използваш действителността за основа да създадеш друга хиперреалност. Изкуствена, но въздействаща.

После научаваме, че Фин се развежда и спори с жена си, че нейната мъка вече не е негов проблем. Той е взел своето решение. Като типичната изоставена жена тя му къса нервите да получи това и онова за компенсация, а той, като типичен мъж, търси утеха в онази от Дуисбург, и в онази от нощния бар и...

Фин има репутацията на фотограф – творец, снимките му се излагат в музеи, но в същото време прави и модни фотосесии, без да се бои, че с това олеква като човек на изкуството. Ставаме част от лудостта и динамиката на професионалната фотосесия – моделът е бременната Мила Йовович. Но дори моделът, в края на деня не е удовлетворен от снимките. Тя иска в тях да проличи истинското, най-важното, нейната бременност. А раждането - на дете, на идея, на нещо ново, трябва да се забелязва, трябва да му се отдава по-голямо значение. Затова и ще направят друга фотосесия, която ще отведе Фин в Палермо, или както значи името на града - пристанището на всички пристанища.

После, докато Фин кара бясно в нощта, избягва катастрофа и на косъм се разминава със смъртта. Това е първата му истинска среща с нея. Преди това той я е съпреживявал със загубата на майка си. Човек първо се изправя пред идеята за собствената си смъртност чрез смъртността на родителите си. В един от кошмарите си Фин върви сред галерия от мумифицирани трупове и носи майка си на гръб, а тя закрива очите му с ръце. След избегната катастрофа Фин осъзнава две неща: не е мъртъв, но не се е и почувствал повече жив. Време е историята да започне.

От смъртта ли се страхуваме? Или от живота, който пропиляваме, пита Вендерс.

Фин копнее нещата да се променят. В неговия накъсан от безсънието свят реалността често прилича на съновидение, а редките мигове на сън са по-реални от всичко друго.

Времето минава бавно, зависи от това колко време му даваме, за да го усетим, му казва овчарят от поредния му сън наяве. „Не си ли представяш, че нещата, в които вярваш, могат да се случат отново - го пита той. - И тъй като не знаем кога за последен път правим нещо, по-добре да правим всичко, сякаш ни е за последно. Всичко, трябва да приемаш сериозно, но не и себе си.”

Тогава Фин заминава за Палермо с бременния си модел за нова фотосесия, със стария си фотоапарат и оповестява, че трябва да прави това, което чувства, че иска да прави.

Там, в града, в който живеят смирени в пъстра и шумна картина на падаща мазилка останките от римска, гръцка, арабска, финикийска и нордска цивилизация, Фин (не)случайно среща жената с цветното име Флавия. Тя е художник-реставратор, посветила е две години, за да реставрира фреска от 15 век, посветена на смъртта. Така тя се опитва да се помири със загубата на свой близък човек и да открие смисъла за себе си да продължи напред. Тя работи с това, което не би могло да се възприеме ако нямаме очи – картините, но вярва само в нещата, които не може да види. От нея Фин научава, че когато се вглеждаш твърде дълго в детайлите, изгубваш представа за цялостната картина.

Фин вече е на прага на това да нареди парченцата от своя собствен пъзел, да види своята собствена картина цялостна. И затова най-накрая се изправя пред най-големия си страх – смъртта.

Срещата с нея (в малката, но живо изиграна и запомняща се роля е Денис Хопър) е в огромна, прашна, изоставена и подобна на лабиринт библиотека. В нея може да е събрано цялото познание на света, но може и просто да е хранилището, в което смъртта събира картотеката на своите клиенти. Сцената е както трогателна, така и изпълнена предимно с монолога на смъртта - кратки сентенции за това, че тя осмисля живота и страха от нея служи, за да научи хората да ценят живота повече. Те трябва да се освободят от страха, защото страхът идва от тях, а не от смъртта. Смъртта е нежна и състрадателна, казва Денис Хопър и почти се разридава, че никой не иска да види истинското й лице. Сцената, въпреки всичко е изпълнена и с ненатрапчива игривост, сякаш самият Вендерс е искал по този начин не да олекоти нещата, а да ги предпази от превръщането им в рецитация, назидателна и добре позната реч, защото, в крайна сметка, той не ни казва нещо ново.

На пръв поглед „Снимки в Палермо” може да ви се стори муден и по-дълъг от необходимото, но той просто следва логиката на живота. Пътуването към себе си, когато сме се изгубили, е най-дълго и често най-криволичещото и мъчително от всички. Просто трябва да имаме търпение да го извървим докрай.

actualno.com, 14 юни 2009
снимка: outnow.ch

"Зад кулисите на София Филм Фест" - Един страхотен екип

2009-06-14T16:57:00.003+03:00

Представете си идеален свят, в който всеки работи това, което му доставя най-голяма радост и има усещането, че върши нещо наистина значимо за себе си и за обществото. Ако този идеален свят е постижим в рамките на една компания, значи е постижим и за цялото общество. Струва ви се прекалено утопично? Не съвсем, не съвсем...

Какво се крие зад прожекциите, пресконференциите, купоните и срещите между професионалисти на София Филм Фест? Кои и какви са хората, които помагат на Стефан Китанов всяка година и градят с него най-мащабното киносъбитие у нас? И въобще колко души са необходими, за да минат пред очите ни 262 филма за 10 дни, 228 представители на киноиндустрията да търсят партньори в пазара "София мийтингс" и това да доведе до ХХХ интервюта в медиите? Какво зарежда тези хора и ги държи заедно? И освен това, тук ще научите и какъв шеф е Кита.

Ето и съставните части на София Филм Фест.

ПРЕС ОТДЕЛ: Светлана Дамянова и Преслава Преславова

От кога работите във фестивала и с какво се занимавате?

Светлана: Работя в София Филм Фест (СФФ) от седмицата преди началото на 2009 г. Нещата се застъпиха след ударната кампания на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и успешната реализация на първата офанзива "София Филм Фест на път". Познавам екипа на феста и самия Кит от години; оказа се, че журналистическия ми опит също може да бъде използван. И Кита прецени така. Аз все едно отдавна съм го чакала това предложение. Беше ми много интересно и приятно и започнах работа с огромно желание.
За прес отдела миналата година имах задачата да преследвам интересните и любопитни гости на фестивала и да подсигурявам поне по 1 интервю дневно, за да може в активните 10 дни на СФФ на сайта му да има нова и интересна информация за тези, които искат да го посетят. До някаква степен се запознах със спецификата на работата, но по никакъв начин не можех да предположа обема и интензитета й.

Сега работихме буквално по 20 часа на ден в подготовка, организация, подбор на материали, подреждане на приоритети на задачи, подреждане на събития, които трябва да се случат. Кита споделя основното количество задачи, тъй като почти всичко минава през него като насоки и тенденции за работа. Но след измислянето на структурата, идва допълнителното подреждане и реализиране на първоначалните му идеи.

Преслава: В СФФ работя от 2005, преди това го отразявах като журналист. Работата на пресотдела започва в края на декември, когато стават ясни първите филми и гости на фестивала. След 20 януари правим медия планиране на прес рилийзите и работим по него – уточняваме какви пресконференции ще има, какви теми ще бъдат разисквани на тях, как да са обособени те, кой от прес отдела ще напише съобщението до медиите за всяка пресконференция, на коя дата ще им се изпрати, за да проявят интерес те за отразяване. Водим се от идеята да не им казваме всичко от начало, за да поддържаме интереса им буден до края, да искат да научават по нещо ново за филмите ни, за гостите ни.

Последните няколко години екипът на прес офиса набъбва между 7 и 10 човека, но си мисля, че 10 човека са малко, защото електронните медии имат желание за кадри от филмите, останалите медии искат снимки от пресконференциите, всички кандидатстват за интервюта. Някой от нас трябва да гостува в предаванията в радиата и телевизиите, за да представя фестивала, да се подредят заявките за интервюта на даден гост, особено ако са повече, така че на повече журналисти да се даде възможност да се срещнат с него, следват и много телефонни разговори и т.н.

Светлана: С Преслава и Деница Езекиева бяхме основното ядро на прес офиса. Изключително добре се справиха и другите 4 момичета – Поли Арнаудова, Василена Георгиева, Деница Митова и Роси Пандова. Те се присъединиха към нас две седмици преди началото на СФФ. Задачите им бяха да покрият обгрижването на гостите, комуникацията с журналистите, да подготвят представянията на гостите и филмите, както традиционно правим на страницата и в каталога на фестивала.

На пресконференциите журналистите не се изпотрепват да задават въпроси. Смятате ли, че трябва да запазите този голям брой на пресконференции, който имахме тази година, или е по-добре да се наблегне на индивидуални интервюта?

Преслава: Много бих се радвала ако има повече журналисти, които да задават поне по един въпрос на пресконференция. Аз съм била на няколко международни фестивала и си мисля, че за нас е добре да се придържаме към схемата на Берлинале, защото имаме, общо взето, сходна структура. Фестивалът в Сараево е дори по-близък до България, но там екипът набъбва до 800 души, включително доброволците. Значи в прес офиса сигурно има 50-60 души. На всички други фестивали, на които съм била извън България, журналистите са изключително активни. Не мога да разбера защо у нас малко хора използват пресконференциите, за да си направят материала.

Тази година всяка пресконференция беше много добре подготвена от вашия екип. На всяка една от тях имаше водещ, който не само представяше участниците, но и им задаваше въпроси. Това е един нов модел на пресконференция, в който всичко толкова добре се смила на журналиста и му се поднася, че на него не му се налага нито да мисли за въпроси, нито да взима участие, а само евентуално да запише онова, което му е интересно.

Преслава: По принцип така се правят по света, но въпреки това другаде си задават и своите въпроси. Нашите журналисти държат на индивидуалните интервюта. По мое мнение, ние сме малка държава и не могат всички медии, които са адски много, да искат интервюта. Да дам пример с Берлин - на малките, според техните стандарти, медии като БНТ или БТВ се разрешава едно 6-минутно интервю, ако въобще се разреши. Говорихме си към края на фестивала дали наистина не е по-добре да преминем само на интервюта, но аз си мисля, че не е по-добре и се надявам, че ще дойде една нова генерация от журналисти, пишещи за кино, които ще бъдат по-активни. Откривам тенденция, че интернет медиите и радиото са по-активни от вестниците и списанията.

Светлана: Аз пък мисля, че именно младите искат всичко да е смляно – журналист се става трудно, нужни са усилия, някой да те научи как да направиш интересен, интригуващ материал или собствено проучване - за филми, хора, събития. До голяма степен за пресищането с информация е виновна и световната мрежа – в интернет може да се намери всичко! Може би затова по-младото поколение вече предпочита от пресконференцията да научи всичко и да се подготви за нея само въз основа на прес информацията, която ние им изпращаме. И това според тях е достатъчно за подготовката на материалите.

Защо работите в София Филм Фест?

Светлана: Хората от екипа са страхотно готини е и са ми приятели. Познавам ги от времето, когато с Преслава работехме в ТВ предаването "24 квадрата". Една година също представяхме екипа в него. Снимахме го в екшън ситуации. Впрочем, това беше една от идеите ми за клип на фестивала - да сложим камера отгоре в коридорчето или в голямата ни стая и да запишем денонощно какво се случва. След това да пуснем материала на бърз ход и да видим как набъбва екипът преди фестивала и как след края му отново се смалява.

Винаги ме е вдъхновявал факта, че млади хора се опитват да вършат дейност, подкована със смисъл, с желание да „ръчкаш”, да възпиташ, да покажеш на публиката, че има различен тип кино и че си струва да се случи такова събитие като СФФ в нашата столица. И по подобие на китайското проклятие, но в моя случай – благословия - внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се сбъдне, така се сбъдна и желанието ми да работя тук.

Преслава: Аз обичам СФФ като събитие. Харесах него и екипа му още докато го отразявах, защото всички са много готини хора, добре сработени са. Освен това обичам фестивалната лудница, защото въпреки че е изключително изтощителна, има нещо позитивно в това да правиш едно събитие и да чуеш от някого, че повечето филми са хубави, че организацията е по-добра от миналата година и т.н. Когато фестивалът свърши, започваш да пресяваш позитивите и негативите. Сред негативите ще спомена, че има хора, които си изкарват върху нас недоволството, защото например, ние одобряваме акредитациите. Някои журналисти са решили, че цял живот трябва да гледат безплатно кино, без дори вече да пишат за него. По цял свят акредитациите се заплащат от медията, в която работи журналистът, защото така той не само има достъп до всички филми и събития, но и може професионално да ги отрази.

ФИНАНСОВ ОТДЕЛ: Йорданка Сапаревска

Работя за Арт Фест вече 7-ма година, като първите две бях ангажирана само за София Филм Фест. Занимавам се в всичките текущи разходи на фирмата целогодишно, а тези за фестивала са огромни – като започнем от цялостното обработване на копията, направата на рекламните материали – плакати, листовки, брошури, каталог, посрещането на всички гости – от самолетни билети до настаняване, като тази година говорим за около 300 човека. За тези разходи се грижат спонсорите и българските и международни институции.

Работата тук е доста динамична, особено по време на фестивала. Освен това е разнообразна, защото всяка година снимаме по 1 филм като продуцент. Срещам се с много хора, но най-важното е, че екипът е страхотен! Освен колеги, ние сме и приятели. Прекарваме много време на работа и в един момент фестивалът става част от личния ти живот. Умеем и да разпускаме, въпреки цялото напрежение и сме много сплотени.

ОТДЕЛ КОПИЯ: Явор Цветанов

Работя в СФФ от 6 години. Занимавам се с координирането на идването на филмите, на това да бъдат преведени, да им се избиват субтитри по време на прожекциите, да бъдат разпределени по всичките кина, включително в Пловдив и в Бургас, на тези, които не са на филмова лента, да им се усигури съответната техника за прожектиране – и накрая, като свърши всичко, да бъдат изпратени извън страната. Заетостта ми е средно между 3,5 – 4,5 месеца. Целият екип сме 5 човека. Някои се грижат за техническата част, други – за разнасянето на копията по кината. Преводачите са приблизително 20 – това зависи от броя филми и езиците, от които се превежда. Всяка година към екипа включваме нови преводачи, тестваме ги и ако ги харесаме, остават с нас и за следващи години.

Устройва ме това, че работата ми е временна - 3 месеца гърч нон стоп, но след това можеш да почиваш, да пътуваш много, така както на мен ми харесва. Тази работа ми дава кръг от най-различни емоции, но накрая всичко се свежда до вътрешното удоволетворение, че нещата са се е получили. Гафове има винаги, но въпросът е да са сведени до минимум. Техниката засича, разминава се превод с картина, зациклят субтитрите, някои филми не успяват да пристигнат навреме или дори не пристигат въобще, когато някое копие се изгуби и се открие 3 седмици по-късно. При някой от филмите, които имат дистрибутор за България, се случва именно той да не успее да го докара навреме и тогава нашата програма страда.

С хората от екипа сме приятели. Проблемът е, че често той се мени - много хора си намират постоянна работа. Но работата тук е такъв тип, за който приятелството е много важно.

ОФИС КООРДИНАТОР: Вихрена Нинова

2 години и половина работя в Арт Фест, но преди това съм работила по още 2 фестивала. Работата ми е координаторска, помагам за свръзката между всички отдели – тази година имаше над 60 човека екип и сред тях винаги има някой, който е нов и не знае какво да прави. Помагам и на Магарита Радева в намирането на информацията за филмите, за да подготви тя каталога на фестивала. За мен СФФ започва през ноември, защото тогава е крайният срок за получаването на филмите, кандидатстващи за участие в него. Тази година бройката им нарасна още, трябваше да класифицирам и опиша всичките и да отговорям за това кой от кого ще бъде гледан. В момента, и по време на фестивала, а и извън него, аз координирам пътуването на копията на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, който е канен на много международни фестивали. Сега трябва да подготвим материалите, с които ще се представяме в Кан. Освен това тази година ще продуцираме един късометражен и един игрален филм.

Работата тук ми харесва с това, че е интересна и разнообразна. Дните не си приличат един с друг. Хорат са страхотни! Това ми доставя огромно удоволствие – да работя с тях.

ОФИС КООРДИНАТОР и ПРОТОКОЛ: Петя Митева

В екипа на Арт Фест съм от осем години. Сред моите ангажименти са координиране и помагане менажирането на Дома на киното, организационна работа по различните проекти, с които се ангажира продуцентски Арт Фест през годината, както и доста детайли по подготовката на фестивала. В началото на всяка година се уточнява и актуализира базата-данни с филмите, кандидатствали до момента, както и партньорските организации, които ще вземат участие в поредния фестивал. Мой ангажимент е координацията на покани, пропуски и акредитации за участници, гости, спонсори, съорганизатори, което си е доста голяма отговорност и отнема известно количество часове на нощта – особено преди старта на самия фестивал. Усещането да си част от този екип е страхотно, ние сме приятели, чувстваме се много близки.

ГЛАВЕН ОРГАНИЗАТОР: Ивайло Вутов

Това ми е първият фестивал, работят тук от края на ноември 2008. Заедно с още 7 човека отговаряме за това пред всяка една зала, в която има прожекции, да се закарат рекламните пана на спонсорите, плакати на филми, други рекламни материали, на всяка пресконференция отново да присъстват необходимите банери, грижим се дори за зареждането на вечерите на гостите, за коктейлите на откриването и закриването. От фестивала успях да изгледам 20 минути от естонския филм „Кинунен”, защото по време на прожекциите ние обикаляме постоянно покрай 7-те зали в София. Напрегнато ми е, но и много интересно, харесва ми динамиката на работата.

Занимавам се и с със "София Филм Фест на път" чисто технически. На повечето места трябва да се носят колони, проектор, екран. Със Светла вече сме се специализирали в това да прибираме всичко за 12 минути.

А сега прочете що за началник е винаги усмихнатия и в добро настроение при представянето на всеки филм или гост Стефан Китанов, неслучайно известен с прякора си Кита.

Светлана Дамянова: Порази ме, че той е изключително спокоен. За 18-годишния си трудов стаж съм работила с какви ли не хора, особено с ТВ режисьори. Повечето са с тоталитарни методи на раздаване на команди, което в никакъв случай не може да бъде казано за Кита. Когато има някаква грижа, той я споделя спокойно и не размахва пръст. Проблемите се решават по възможно най-елегантния начин. Кита е абсолютен работохолик, според мен. Възхищавам му се за енергията, която влага, за да обеме и акумулира цялото количество информация, на базата на която да се изгради фестивалът, да знае какво се случва по всяко време. За мен е тайна откъде я намира.

Преслава Преславова: Кита дори не може да бъде наречен шеф. Аз не го приемам като такъв. Благодарение на неговите железни нерви и усилия този фест се случва, той е елементът, който обединява екипа. Кита е много екипен човек, а това рядко се среща у нас. Той много държи на екипа си, на това хората му не само да работят заедно, но и да се забавляват заедно. Кита е много спокоен, не повишава тон. Така, дори да ти каже нещо много сериозно и в последния момент, можеш да се опиташ да го чуеш. Той си обича гостите, които кани, обича филмите, които избира – гледа на тях като на свои деца. Не е много по хвалбите, но никой от нас не работи тук, за да получава хвалби. Понякога си мисля, че Кита има нужда от личен асистент, който да координира всичките му идеи и ангажименти, на когото да може да се довери като му повери организацията на времето си. Надявам се да не ми се обиди като види това написано.

Йорданка Сапаревска: Доста различен от другите шефове, които съм имала – той се отнася към нас като към свое семейство. Взаимоотношенията не са строго професионални, на моменти той се отнася към нас бащински. Понякога е трудно, когато имаш такива взаимоотношения. Но в повечето случаи е много положително. Когато започнеш работа тук трябва да си дадеш сметка, че много често в почивните дни изниква нещо, времето ти е отдадено на Арт Фест.

Явор Цветанов: Винаги съм му се учудвал на енергията, която все още притежава, за да прави фестивала. Това, разбира се, го прави много разхвърлян от гледна точка на това, че се занимава с хиляда неща.

Петя Митева: Кита има много идеи, удивява ме как успява да ги подреди според сроковете и приоритетите за изпълнението им. Енергията, която влага във всичко, е заразителна и винаги ми е било чудно как се презарежда с нея. Особено по време на фестивала!

Вихрена Нинова: Кита е особен шеф. Пълен е с идеи!

Ивайло Вутов: Аз не го чувствам като шеф. Той е по-скоро най-големият организатор от всички, и го усещам повече като приятел, отколкото като шеф.

actualno.com, 11 юни 2009

снимката е предоставена от София Филм Фест

Идентичност

2009-06-08T18:56:00.003+03:00

"Да избира между името на баща си и името на мъжа си не оставя жената пред голям избор." Горе-долу така звучеше изречението от "Богът на дребните неща", което съм запомнила и до днес. А уж не съм феминистка. Всъщност, феминистките дали изписват феминист, вместо феминистка, втурнали се да отстояват и отвоюват равноправието между половете с огън и меч в ръка и като премахват повечето женски родове на думи, означаващи длъжности. Не виждам как ако всичко остане само в мъжки род, ще се сдобием с повече самочувствие ние, жените. Ще натрием носовете на вас, мъжете, и така ще ви накараме, насила, че как иначе, да ни признаете за свои равни. Отклоних се. Какво ли е имала предвид Арундати Рой с това изречение не си спомням точно, мисля, че настояваше жената да си има съвсем отделно име, което да я идентифицира като самостоятелна личност, непринадлежаща нито на баща си, нито на мъжа си. В Индия очевидно е такъв проблемът на жените в тяхното кастово разделено и класифицирано общество. А при нас, западните общества, как е? Ние, жените, носим бащиното си име, с него идва и самоопределението ни към рода, но най-вече принадлежността ни към бащата, защото зад собственото име носим първо неговото собствено и после фамилното. После се омъжваме и взимаме фамилното име на съпруга си. Или демократично го допълваме към своята фамилия. Или въобще не променяме фамилията си. И какво ни носят всички тези избори? Съзнателно ли решаваме, че от утре вече ще носим фамилията на съпруга си? Няма ли баща ни да се обиди? Няма ли да проявим невярност към него, ако въпреки че го обичаме силно, въпреки че той е най-прекрасният мъж за нас, съвършеният, този, който е създал с поведението си шаблона, който налагаме върху любимия ни и се надяваме да му прилегне като пантофката на крака на Пепеляшка, ако въпреки това се откажем от името му? Ами съпругът ни, няма ли да се обиди ако не вземем неговата фамилия, ако и с това не покажем, че сме избрали него за свой спътник, за заместител на баща ни. Наистина ли женската идентичност се люшка от това да принадлежи на един мъж (баща си), към това да се отдаде на друг (на своя любим пред Бога и пред хората, това повече ми харесва от съпруг)? И ако за някои това е така и те просто имат много силна нужда, осъзната или не - да принадлежат, за други не може ли да включва съзнателен избор, който не отрича, който не пречи на тяхната женска индивидуалност, на същността им без условните знаци и етикети, с които си служим, за да вървим не като слепци, блъскайки се в предметите, а като зрящи, през този и без това объркан свят? Колко обвързана може една жена да бъде с всички условности на обществото, с всички роли, в които волю или неволю влиза, и в същото време да бъде свободна?

Oбичам!

2009-05-30T23:56:00.003+03:00

Обичам! Проявете разбиране, всички сили на вселената, или ме оставете на мира. Благословете ме или не ми пречете... Всъщност, не бихте могли да ми попречите, бихте могли само да ми помогнете. Така съм решила аз, и само това има значение. Аз така искам, аз така мога. Аз така знам... Двама сме в това. И това е прекрасно, всичко ще ни се даде и всичко ще ни се отнеме. И всичко ще ни се даде!

http://www.youtube.com/watch?v=23n7O6cwJis

"Източни пиеси" с дистрибутори в 7 европейски страни след Кан

2009-05-28T23:10:00.002+03:00

Българският филм "Източни пиеси", който участва в секцията "15-дневката на режисьорите" на фестивала в Кан, вече има разпространители в 7 страни в Европа - Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Има проявен интерес към него и от Великобритания и САЩ. Това съобщи на пресконференция вчера продуцентът на филма Стефан Пирьов.

Освен него на пресконференцията присъстваха режисьорът и сценарист на филма Камен Калев, актьорите Николина Янчева и Ованес Торосян, както и Стефан Китанов, директорът на София Филм Фест, където преди две години "Източни пиеси" започва своя път към екрана във филмовия пазар "София мийтингс".

След официалната прожекция на филма в залата на хотел "Стефани" в Кан, публиката е аплодирала с възгласи "Браво" филма и екипа в продължение на 10 минути. Както обясни Стефан Китанов: "Французите са много шумна публика. Когато не харесат някой филм, шумът на неодобрението им е огромен. Но в случая с "Източни пиеси" по време на финалните надмиси и след това на крака ръкопляскаха и скандираха "Браво".
Топлият прием е не само от страна на зрителите. Както вече с радост разбрахме, и критиката много похвали филма на Камен Калев.

Режисьорът е доволен и от това, че освен интерес откъм художествената страна на филма, той вече може да се похвали и с комерсиален успех. Да намериш разпространители в толкова европейски страни, преди още да имаш български дистрибутор е колкото куриозно, толкова е повод за гордост. У нас ще имаме възможност да гледаме филма, живот и здраве, през есента. А преди това той вече е поканен за участва в кинофестивалите в Сараево, Мюнхен, Токио, дори в Израел.

За Камен Калев това не е първата премиера в Кан. През 2005 и 2007 г. той, заедно с Димитър Митовски, участва с късометражните филми "Върнете заека" и "Лошият заек" в Седмицата на критиката. За Николина Янчева и Ованес Торосян обаче минаването по червения килим, гледането за пръв път на филма, в който участват на премиера и цялата светска суматоха е нещо ново.

"Тъй като "Източни пиеси" е дебют за мен, аз нямам база за сравнение - споделя Николина. - За нас беше прекрасен подарък факта, че толкова много хора харесаха и аплодираха филма. Що се отнася до светската суматоха - спомням си, че една сутрин с Ованес закусвахме на съседната маса от Куентин Тарантино. В един момент установих, че наоколо има доста фотографи, които снимат. Казахме си: "Е, чак пък толкова известни да сме станали..." После се огледахме и видяхме, че точно до нас е Тарантино."

Ованес Торосян добавя, че на всички им трябва време да осъзнаят какво са преживели в Кан. "Аз, самият, се харесах в една сцена от филма, но останалите казах, че в повече съм се представил добре. Иначе сега завършвам НАТФИЗ и се радвам, че вече имам няколко участия във филми, сред които е и "Източни пиеси", защото за всеки от нас при завършване стои въпросът дали наистина ще се реализираме като актьори." За него Кан е по-специален и с друго - на партито след премиерата Ованес се сгодил.

Всички съжаляват единствено за това, че изпълнителят на главната роля в "Източни пиеси", както и този, който е вдъхновил цялата история, Христо Христов, не може да бъде заедно с тях на фестивала. Той почива малко след края на снимките на филма и дори не успява да го види завършен. За него и за историята на филма преди Кан ще ви разкажем скоро.

actualno.com, 27 май 2009

18% хубаво не са ми достатъчни

2009-05-25T21:03:00.005+03:00

Разсъждавам докато се дразня върху „18% сиво”, роман на годината за миналата година у нас от Захари Карабашлиев. Вижте му сайта, 18procenta.com, хареса ми повече, особено снимките, от романа.

Един мъж препуска из Америка, в опита си да избяга от болката, защото жена му го е напуснала. Препуска и влачи читателя със себе си, като ни прожектира с думи хиляди знайни и незнайни холивудски и независими американски филми, които са ни показвали вече толкоз пъти мизерията, но и простата красота на извънградската, некосмополитната Америка. Ще я прекоси цялата, но ще подмине нахакано Гранд Каньон, защото е една голяма дупка, какво да му гледа! Вместо това ще предпочете да ни срещне със селяците на Америка, някои сърдечни, други - не. От Западния до Източния край в Америка живеят само селяци. Близък кадър върху тях, толкова близък, че индивидуалните им характеристики се размиват и за по-лесно преминаваме върху едрото щрихиране на типизацията. Преди да тръгне от Калифорния, той ще ни закара и до Мексико, където отново запечатва мигове така, както Холивуд го е правил, прави и ще прави.

Героят Зак, емигрант от България в Америка, препуска ли препуска, за да избяга, да потисне, заглуши, замаскира, и какво ли още не, болката си от това, че жена му вече я няма. В началото си мислим, че го е напуснала. С течението на действието разбираме, че е имала и пълното право да го направи, докато тя е прекрасна, толкова прекрасна, той затъва все повече и повече в отчуждаването от самия себе си, в привикването с безличния живот на чиновника-бачкатор във фармацефтична компания, а накрая разбираме, че просто е умряла в автомобилна катастрофа. Въобще не смятам да ви се извинявам за това, че ви разказах финала на романа. Всъщност, това не е роман, а клише. Ако узнаете каква е и втората голяма развръзка, напълно ще се съгласите с мен. Ама, хайде, поне нея да запазим за тези от вас, които го прочетат.

Ще си наложа да напиша нещо и за хубавите страни на това клише, макар в момента да съм прекалено ядосана на автора, че макар животът да е прекалено кратък, както гласи друго клише, той ми изгуби от него време за своите 272 страници „роман”, от които 72% са клишета.

Та така, моите 18% от хубавото – в основата на този роман лежи простичка и красива любовна история, стара като света и завладяващо млада със свежестта на всяка любов, независимо колко изтъркано се случват хубавите или лоши неща в нея. Хрониката на любовта ние научаваме от пасажи-реминисценции, които ни връщат в миналото и надлежно и в по-голямата си част поетично наслагват спомен след спомен, парченце след парченце от мозайката – от Варна към Америка. За нея научаваме и от едни не дотам сполучливи диалози в началото на някои от отделните глави. Не че книгата е разделена на класически глави. Ако се беше съсредоточил върху таз любовна история и я беше излял, въздъхнал, излял или както там би предпочел да го направи, в разказ или новела, аз щях да бъда много по-доволна. Да беше оставил настрана „портрета на извънградската Америка”, защото по същество, макар и нарисуван през очите на социализиралия се българин-емигрант, с какво беше по-различен той от „Обратен завой” и от хилядите други вариации по темата?

Донякъде харесах и замисъла за стила. Замисъла, обаче, не изпълнението. Седя и се чудя, това поток на съзнанието ли е? Да излееш тонове с думи върху нищо неподозиращия лист хартия „от устойчиво управлявани гори”, (така пише на книгата, каквото и да значи това), необуздано да ги изливаш 272 страници, настървено описвайки всичко толкоз подробно, но на недостатъчно малко места с усет за детайла, който прави всичко, май не значи да практикуваш поток на съзнанието. Или пък е търсено внушение за кинематографичност? Чете се бързо, наистина, на един дъх, но и много често се улавях, че толкова бързо съм преминала през нещо, че трябваше да дам на задна и пак да прочета пасажа.

И освен това, мразя, не го намирам за оригинално когато в характеристиката на героя влизат физиологичните му нужди. Какво толкова ни казва фактът, че на еди-коя-си страница героят Зак се осира в тоалетна на бензиностанция, защото е ял череши и пил кафе?

И още малко за клишетата – като Джеймс Бонд, Зак, героят на Захари, пие мартини. Неговото обаче е мръсно. Разсъждава върху идеята за обратното време, за това как можем да се родим стари и да умрем като бебета. Да ви е познато? На един от епизодичните, но ключови герои пък, научаваме, че жена му го напуснала заради по-богат. Разбира се, няма роман без такава история. Дали това е така, защото няма и жена без такава история? Или това е така, защото няма мъж, който да си мисли, че няма жена без такава история? Любимата на Зак се казва Стела. Зак, вероятно за да е по-мъжествен в очите на автора си (разхождащ се по автобиографичната линия, пресичаща се с фикцията) е циник и простак, но дълбоко в себе си е добър човек. Нима истинските мъже задължително трябва да са и циници, за да са по-мъжествени? В чии очи?

Ще си наложа самоцензура - отивам да чета сайта на Зак, пардон Захари, и се надявам да открия интересни текстове в кратки форми, за които да споделя тук... със себе си. Откак навърших 27 ми става все по-неудобно да критикувам злостно, но понякога друго не може. И ако и в сайта не открия такива нещица, ще си отворя пак Димитър Динев, "Ангелски езици", романът на много години назад и напред!

Милена Давидова: Заобиколена съм от хора, с които се работи добре!

2009-05-25T20:53:00.003+03:00

Повечето хора ходим на работа от 9 до 18 ч. всеки делничен ден. Прибираме заплатата си в началото или в края на месеца. Чувстваме се повече или по-малко доволни. Работното ни ежедневие е вкарано в прилични и неразтегливи рамки, където успехите и проблемите са доволно придвидими и се редуват с нормално безразлични темпове. Спомняте ли си кога последно сте се развълнували от идея, свързана с работата ви, която ви е хрумнала и така ви е запалила, че сте се напънали да я осъществите на всяка цена, дори на цената на това да си платите, буквално, за нея? Може би сте от щастливците, на които това им се е случвало скоро, може и да сте от тези, които биха могли да се отдадат на такава лудост само в извънработно време, или сте от тези, на които работата не би позволила подобни отклонения.

Хората на изкуството, или запленените от изкуствата с други професии в живота, често са готови на жертви, за да постигнат целите си. За повечето, това да осъществят идеята си, да намерят начин тя да стигне до публиката, независимо дали става дума за филм, театър или танцов спектакъл, е много по-важно от хонорара накрая. Сигурно от там идва приказката "Музикант къща не храни”, но за много хора на различните изкуства у нас днес тя е също валидна все още, уви. Всъщност, разсъждавам върху това, не за да овайкам и ожаля жената, за която ще прочетете по-долу, а защото съм наистина впечатлена от другата страна на нещата – това, което "движи" твореца напред, това, което най-силно го зарежда – а то, именно, е желанието за споделяне на изкуството с другите.

Ориенталският танц крие различно очарование за различните хора. Срещала съм ви вече с Милена Давидова, основателка на Школата по ориенталски танци "Алима", за да ви разкажем с нея за този все по-популярен у нас, макар и не дотам в чиста и красива форма, танц.

Сега отново я потърсих, защото в началото на март тя, заедно със свои ученички, представи в две поредни вечери пред софийска публика, спектакъла "Вълшебната лампа". Уникалното в този спектакъл беше това, че около Милена, на сцената на "Славянска беседа", танцуваха прекрасно жени, за които ориенталските ритми са страст, но не и професия. Разбираемо беше лекото им притеснение, което очарователно се усещаше на моменти, но въпреки факта, че повечето за пръв път стъпват на сцена, те успяха да завладеят публиката с желанието си и с умението си да танцуват. Женствени, игриво-закачливи, нежни, чувствени и пластични, те танцуваха с лекота, сякаш това е най-естественото нещо за тях. През деня пък за тях е също така естествено да са юрист консулт, гид, преподавател по старогръцки, асистент по математика в СУ, мим с диплома от НАТФИЗ, или да завършват финанси и счетоводство и то след като вече имат тапия и по право.

Спектакълът е уникален и с това, че е осъществен без финансовата подкрепа на която и да е наша държавна или частна институция. Въпреки че в продължение на три месеца Милена изпраща проект за голям спектакъл на повечето компании, известни с това, че спонсорират изкуство у нас, в крайна сметка решава, че трябва да опрости идеята си и да бръкне в семейния бюджет, ако иска с момичетата си да се качи на сцена. "Преди година, когато бях в Америка, реших, че вече ми е време да направя един спектакъл, и понеже подходих романтично към нещата, реших, че веднага ще мога да осъществя нещо грандиозно – споделя Милена. - Исках декорите ни да са 3 d анимация – да речем пустиня, на чийто фон танцуваме. Исках ежедневни репетиции по 4-5 часа, за да могат момичетата, които не са професионални танцьорки, да си вземат неплатен отпуск, а аз междувременно да им плащам. Така се осъществяват големите танцови продукции извън България."

Когато обаче има желание, има и начин. Миналата година Милена е организирала три пъти Арабска нощ в заведение, където всеки може да изяви желание и да танцува като част от програмата, дори начинаещи ученички. "Дадох си сметка, че можем да пренесем тези танци на театрална сцена. Сценарият скоро беше готов - няколко отделни танца, така че всяко момиче да може да се изяви, които да бъдат свързани с леки, комични актьорски връзки. Исках хората да се забавляват и да излязат в добро настроение от залата."

Миналата година Милена работи по един спектакъл на Александър Илиев с глухите мимове от НАТФИЗ, където харесва изключително много Радослав Борисов. Във "Вълшебната лампа" той играе Духа, който излиза от нея. Ивайло Георгиев от ансамбъл "Филип Кутев" и студент по движенчески театър в НАТФИЗ, осигурява съпровода на дербука на някои от танците. Дарина Янева, преводач на жестомимически език, сценарист и актьор, както и човекът, с когото Милена написва проекта си за големия спектакъл, заема режисьорското място. "Тя има невероятно свежи идеи. Докато аз съм хореографът и виждам като цяло спектакъла, тя започна да открива детайлите в него, особено в актьорската част. Много се допълваме и работим без всякакво напрежение."

Хореографията на общите танци е дело на Милена. На своите три най-добри ученички, Невяна (която вече е инструктор по ориенталски танци като Милена), Марта и Илина, Милена възлага задачата сами да измислят движенията за своя общ танц. Репетициите продължават от края на декември до март. "Голяма мъка е да се прави спектакъл по този начин – да не можеш да си наемеш спокойно зала за репетиции, да работиш по цял ден нещо друго и след 19ч. да танцуваш още няколко часа, да си шиеш сам костюмите за танците."

След спектаклите Милена веднага отчита слабостите, които биха могли да бъдат избегнати с повече репетиции. Но те са едната страна на нещата. Тя знае какво е искала да постигне, но аз, като човек от публиката, бях толкова приятно изненадана, за мен всичко на сцената беше хармонично.

"Имам дребни технически разочарования, но съм много доволна от момичетата – усмихва се Милена. - Давам се сметка, че с мен не е много лесно да се работи. От една страна, аз давам голяма свобода. Но е трудно да наложиш дисциплина на изцяло женски колектив. Някои от ученичките ми се чувстват поласкани, че са избрани сред толкова много други. Има единици, които не са напред с материала и не се вписват в ансамбъла, а смятат, че това по право им се полага. Но повечето го приеха много добре, дадоха всичко от себе си, а и приеха моите условия. Не мога да говоря от тяхно име, но са споделяли с мен, че отчитат това, че им давам свобода. Трите, които споменахме по-горе, които са си извоювали правото да направят свой собствен танц, изпипаха сами всичко. Показаха ми го и аз го одобрих. Останалите ме следваха."

Повечето танци, които видяхме, бяха с по 3 момичета, които една по една се изявяваха. Притеснението на танцьора, дори да не е начинаещ, може да бъде подсилено от една твърде пасивна публика. "Големите хореографи по света са на едно мнение – за танцьора е изключително важно публиката да го посрещне с аплодисменти. Дали ще ги задържи, това вече зависи от изпълнението му. Но при първия ни спектакъл, когато публиката беше толкова тиха на моя танц в началото, момичетата зад завесата са си помислили, щом на нея не й ръкопляскат, какво остава за нас. След спектакъла пък беше странно това, че много хора ми споделиха, че са се притеснявали да ръкопляскат на моменти, защото не са знаели дали е било подходящо да го направят."

Милена подбира разнообразна музика, за да може да има и различни видове танци. "Включих 2 египетски песни, парчета с етно мотиви, дръм сола, които са в основните ритми от арабските танци. За всяка една от трите групички момичета бях избрала по 1 класически ритъм. Това ни позволи и да постигнем по-лесен синхрон между танцуващите. На финала, когато всички танцуваме заедно, смесицата беше от 3 - 4 ритъма. Иначе бях включила американския стил в арабския танц, който се нарича трайбъл. Не съм голям специалист по него, напоследък съм запленена, но той не е много уважаван от арабската част от танцуващите, защото се отдалечава от основите. Танцува се на етно, а не на класическа арабска музика. Движенията са доста насечени, впечатляващи са с това, че са изключително трудни и на моменти могат да заприличат на гимнастика. Откакто имах възможността да го наблюдавам на живо и да бъда на курсове, го прокарвам в моите часове тук. Много по-лесно се преподават движения, ако ги накъсаш на отделни елементи."

Според Милена публиката на нейните спектакли и на Арабските нощи е интелигентна, не очаква чалга и кючек. Засега "тя е съставена предимно от наши близки и приятели, това води хора на друго ниво.” Полека–лека обаче като цяло публиката у нас отваря съзнанието си за арабските танци, и осъзнава, че кълчотенето по масите на чалготеките далеч не е цялата истина. "Така е, променят се нещата – съгласява се Милена. – Особено през последните две години. Все по-често ми се случва да ми се обадят хора, например, след като са взели телефона ми от сайта ми и ми казват: "Искам наистина красиви и истински арабски танци за моята сватба." Или за фирменото си парти. Те идват при мен, защото съм им била препоръчана от друг и те знаят какво ще получат от мен.

В момента ислямският свят се представя навсякъде извън него като терор и камикадзета. Културата на мюсюлманските общества, които са много и са най-различни, е в немилост. Западът е свикнал да отъждествява тяхната култура с религията им, вярно е, че религията влияе на културата, но при всички случаи са различни неща. При това положение, арабският танц се превръща в едно от нещата, които измиват лицето на арабските общества пред света и да поддържат харизматичното й обаяние. Танците представят една друга страна - дълбоката душевност на народите, които са ги създали, символиката, силната им връзка не само с жената във всичките й аспекти, но и с радостта, веселието, изживяването на живота с лекота и разбира се, с по- добри емоции.

Между танците и религията просто няма нищо общо. Има общо между начините на интерпретиране на тази религия от дадени режими в арабския свят и това, че танцуването на обществени места там е забранено. Но пък танцът в арабското семейство, дори и в най-затворените към Европа и нейните идеи за "модернизация" общества си го има, и дори мога да кажа, че си е водещ в женската част от това семейство.

По света има изпълнители - араби или с арабски произход, които развиват танцовите си школи не само в отделните арабски страни, но и в западния свят, предимно САЩ, Франция и Германия."

А сега накъде?

"Докато чакаме и се надяваме да осъществим големия спектакъл, който сме замислили, трябва да пооправим дефектите на този. Дарина си е нахвърляла идеи за следващия още след първата вечер, в която танцувахме. Замислих се какво искам да правя – дали професионални спектакли на театрална сцена, малки и лесно смилаеми, с по-малък бюджет, които да доведат в крайна сметка до нещо голямо или да правя аматьорски неща, които няма да ме изведат там, където искам. В крайна сметка, реших, че искам да правя и двете. Ще продължавам да правя 2-3 Арабски нощи в заведения годишно, които ще бъдат отворена сцена и на които ще мога да си намирам нови кадри. Мои ученички, които искат да ми покажат какво са постигнали, ще могат да се изявят.

Освен това искам и този спектакъл да се играе още – из България, а и в съседните ни страни. Ще се опитам до средата на лятото да намеря проект за европейски проекти, които предлагат субсидии. Ще имаме финансиране за репетиции, поправки по костюмите и наемане на една истинска театрална сцена. Сега ми е силата и времето да направя нещо голямо, ще оставя на сцена тези момичета, които се справят най-добре, за да направим спектакъла още по-професионален. Наесен да го изиграем на по-голяма сцена."

Вижте видео от спектакъла ТУК

actualno.com, club.bg, 25 май 2009

Снимката ми е предоставена от Милена!

Учител - професия или признание

2009-05-24T22:41:00.002+03:00

В Деня на Славянската писменост и култура, 24 май, се сещам за малкото учители, които са оставили силен отпечатък върху мен.

Учех в обикновено квартално училище в ж.к. "Младост-2”, но въпреки това в нашата класна стая, по български и литература, имаше по-особена атмосфера. В дъното зад гърбовете ни ни гледаха Йовков, Алеко, дядо Вазов, но не от казионните портрети, а нарисувани с ярки краски по самата стена, от нашия учител. А той се разхождаше между редиците ни със своята конска опашка - меко казано, авангарден аксесоар в годините малко преди демокрацията. Чувствахме го хем близък до нас, защото беше един от най-оригиналните и освободени наши учители, хем никога прекалено близо, че да изгуби авторитета си пред нас.

Потърсих го и в 11 клас, за да ме подготви за кандидат-студентските изпити, макар вече да не учех в това училище. И до днес помня, колко забавно и в същото време притеснително ми беше на неговите уроци. Помня как нарисува дърво, за да ми обясни "Под игото”. Помня и как се разсмивах и в същото време умирах от срам на коментарите му върху плахите ми опити да развивам литературни теми. Помня също така колко учудена оставах всеки път от различните и все повече неща, които той виждаше в текстовете от конспекта. А те за мен бяха загадка. Обичам литературата и благодарение и на неговите усилия да ме научи как малко по малко да я дешифрирам, съм разбрала много за света, за живота и за себе си.

Потърсих го в навечерието на неговия не само професионален празник, 24 май. Запознайте се с Бурян Семерджиев, който е преподавател по български език и литература на учениците от 4 до 12 клас от 33 години, 30 от които прекарва в 128 СОУ "Алберт Айнщайн" в София. Когато си вложил 33 години в работата си, професионалният празник вероятно се усеща и по много личен начин, а професията става синоним на призвание.

Разговаряхме за това какво е днес мястото на литературата и българският език в училище, кои ученици се интересуват от тях, как се запалва интереса у тях и какви са радостите на учителя.

Защо станахте учител?

Бурян Семерджиев: Заради литературата. Освен хоби, тя е и средство за общуване. Някога по-успешно се общуваше с литературата, а днес тя е изместена от технологиите. И оттам и общуването става по-трудно. Проблемът на неумението да се общува и затварянето в сферата на технологиите обаче не е характерен само за България.

Смятате ли, че така, както се преподава в момента в училище, литературата помага на учениците да излязат поне за малко от сферата на технологиите? Въпреки че доста неща могат да бъдат намерени и прочетени и в интернет.

Точно в това е трудността, когато всичко го има наготово, няма стимул да се търси. Или се търси в последния момент, отлага се и така и не се научава, не се извлича необходимото. Дори боравенето със самата книга затруднява учениците. Имал съм куриозни случаи родителите да качват на компютър всички уроци, за да може детето да ги прочете оттам. Тъй като от хартиен носител няма желание да чете.

И въпреки това, как все пак намирате сега контакт с учениците?

Намира се. По-труден е, просто трябва да следиш доколко материалът, литературата може да достигне до техните интереси и да я интерпретираш в тази насока, тъй като много от темите и идеите, които се интерпретират в произведенията постепенно се отдалечават все повече от самите ученици. Особено се забелязва това при по-малките, защото селските разказчета, например, са далеч от ежедневието им, от начина им на мислене. Да не говорим, че езикът им става абсолютно чужд, елементарни думи не разбират. Не могат да си представят различни ситуации и всичко им се струва откъснато, далечно, като някаква вълшебна история.

Да, но откъснати и далечни неща те гледат и в анимационните филми по телевизията.

Да, но това става на базата на технологиите. Докато литературните текстове, които се вмъкват в учебния материал, сякаш умишлено се избират далеч от нашата реалност.

Колко често трябва да се сменят текстовете в учебниците, според вас, за да отговарят на интересите на учениците?

Това вече е въпрос на цялостната система, на цялостната визия, която винаги е липсвала в образованието ни. В повечето страни, в които съм наблюдавал системата на образование, смяната са прави средно на 50 години, у нас – средно веднъж-два пъти годишно. Само че тази смяна е привидна. Реално едни текстове от горните класове слизат в долните, или обратното. Обикновено в това търсене се избира най-неподходящият вариант.

Това не е ли стреляне напосоки? Какво печели министерството?

Да, така е. Това са предложения на отделни експерти. В момента част от материала от 9 клас е смъкнат в 5 клас - митологията, християнството, християнизацията, религиозните и духовните култури. Само че такъв материал в 5 клас, колкото и да се опростява, трудно може да се възприеме по начина, по който се предполага, че трябва.

Аз навремето имах проблеми с "Хамлет", така и не успях да разбера неговата дилема и години по-късно я осмислих.

Това не е учудващо. Понякога преподавам и на 5 и на 9 клас по един и същи начин, защото така са написани нещата в учебниците им. Например към гръцката митология петокласниците не могат да изпитат интерес, или нужда да разберат повече, защото могат единствено да възприемат външната страна на нещата, кой какво направил, кой какъв бог е. Те няма как да свържат историите с жизнения си опит. Така е и с граматиката. Разделена е да се преподава в две години, но кой знае защо започваме с втората част. Нещата се объркват от различните идеи на различните авторски колективи, създаващи учебниците.

Как може ученик, който има интерес към литературата, от една страна, и желание да пише, от друга, да извлече максимума от образователната система?

Броят на тези ученици всяка година намалява, защото всички онези форми на класни и извънкласни занятия, които доизграждаха учениците, изчезнаха. Разчита се на частни уроци, или на кръжоци в читалища. Наскоро съобщиха за църква, в която се опитват да направят подобен кръжок. В училище в момента, нито законът, нито средствата от бюджета, го позволяват.

А в хуманитарните паралелки в какво се изразява разширеното изучаване на литература?

В много повече материал, несъобразен с времето. В рамките на един час – вместо 1, се учат 2 произведения. Броят на текстовете и техният обем се увеличава с всяка година. От 20 години не бях преподавал в 5 клас – в момента средният текст от учебника там е между 4 и 5 печатни листа. Един добър ученик не е в състояние да го прочете в рамките на един час. Понеже текстовете са много, върху един можем да се задържим максимум два часа и така усвояването става по-трудно.

В момента пишат литературно-интерпретативни съчинения и трансформиращи преразкази от името на герой или предмет. Като замисъл те са много добри. Преди години съм го правил и тогава имаше голям успех, защото не беше толкова задължително. Имаше подходящи текстове. Сега половината от текстовете не предразполагат към такава трансформация, защото са по-трудни, далечни и ако има и отделни думи, които учениците не разбират, те се затрудняват при преразказа.

Другото голямо разминаване е във високите изисквания, които се поставят в учебните планове и ниските - при изпитното оценяване в училище и при приемни изпити.

Нещата се опростяват, или ненужно се правят сложни. Миналата година външният изпит на петокласниците беше 3 часа и съдържаше 40 граматични въпроси или преразказ или съчинения. Тази година същият обем трябва да бъде направен за 45 минути. След като цяла година сме се мъчили да правим преразказ на текстове от 4-5 листа, на външното оценяване им дават текст за преразказ от 10 изречения. В тестовото изпитване също се дават елементарни граматически задачи, а през годината се мъчим със сложни. Като прибавим и това, че оценките от тестовото изпитване, според наредба от министерството, не се вземат под внимание, освен ако ученикът сам не поиска това, оттам нататък учениците нямат стимул да се стараят.

Интересът към литературата винаги е бил интересът към това, което е актуално днес. Знае се много добре кои книги и филми вълнуват учениците. Те никога не влизат в учебния план. За 30-те си години работа съм видял 10-15 текста, нови като предложение за учебната програма, но не и като идеи.

В 6-7 клас има фантастика от Айзък Азимов, чието име на никой ученик в момента не говори нищо. Той е попаднал в учебната програма, защото интересува хората от по-предишните поколения. Но те са тези, които създават учебните програми.

Как успявате да достигнете до децата и да им предадете своя интерес към литературата?

Опитвам се да лавирам – в свободата, която уж ни се дава. Доколкото е възможно изменям проблематиката на текста, подбирам различна насока или вмъквам такива задачи, които повече или по-малко да са близки до децата. Това е трудно, защото съм ограничен от рамките на едно задължително изискване. Ще дам пак пример с най-малките, защото там най-често се правят промени, а и най-скоро се случиха нови.

Подробното изучаване на народния календар с всичките обичаи, които вече на много места, да не говорим пък за градовете – не се прилагат. За тях това са интересни неща, но по-скоро като някакви небивали, фантастични елементи. Затова е трудно да се направи интересна задача по темата, защото те я възприемат като нещо ненужно, непрактично. За тях народните песни са нещо странно, което съществува, но трудно схващат смисъла им, трудно ги свързват със себе си, а още по-малко могат и да разберат емоциите в тях.

А не е ли съобразено в различните предмети от една учебна година да се навържат сходни или еднакви теми?

Бих казал, че е направено точно обратното. Отделни понятия, които едно време са се изучавали в горния курс, сега се изнасят на преден план в долните класове, защото в живота децата се предполага, че често се сблъскват с тях. Например в 4-5 клас трябва да научат какво е "отдаване на топлина" и да могат да дадат десетки примери с източници за отдаване на топлина, което не е по силите им. По труд и творчество по същото време учат да правят затворени и отворени електрични вериги, а по физика електрична верига започват да учат в 8 клас. Съгласуваността между отделните предмети, макар да се говори постоянно, че все това се прави, на практика още повече се нарушава.

Има и още нещо. В момента масово се затварят училищните библиотеки, които и без това са малко. На нашата библиотека се отпускат средно по 50 лв. годишно. 90% от книгите са от преди 15-20 години. Предимно я ползват най-малките ученици, а по-големите четат задължителните произведения, които вече отдавна са се окъсали и които носят в предговорите си критики от отминали години. Учениците, разбира се, автоматично преписват от тях или от подобни неща, качени в интернет.

Когато се подготвях да кандидатствам в университета, бях разкъсвана от желанието си да се науча сама да си пиша темите, така, както ме учехте вие, и от друга страна да вкарвам пасажи от общоприетите критики, за всеки случай, освен че беше и по-лесно.

Интернет или критиката на книга предлагат начин да не мислиш. Традицията, която не може да се изкорени с никакви приказки е, че всяко написано нещо е догматична истина. Трудно е да убедиш младежите, а и по-възрастните, че ако се замислят върху това, което им се поднася наготово, често ще открият безсмислици. Не се замислят, че всеки може да качи в интернет, каквото си поиска, както и че след 10.11.1989 г. всеки може да издаде книга, независимо дали има писателски талант, или - не. Голям проблем на новата българска литература е, че съдържа много цинизми и е трудно да я включиш в учебниците. Освен това българската литература днес се издава средно в тиражи между 500 и 1000 бройки. Как да стане популярна, как да се оцени, какви критерии ще определят, че е качествена?

Може ли да се направи някакво разграничение кои ученици проявяват повече интерес към литературата – по-малките или по-големите?

По-малките по принцип проявяват повече интерес към всичко. По-големите в последните години са завладени от прагматизма, останалите интереси постепенно замират. Липсва и някаква ясна перспектива за бъдещето. Литературата не може да даде отговор на въпроси, на които и животът мълчи.

Липсва и стимул. Тази година броят на кандидатстудентските места е с 5000 повече от кандидатите. Предварително знаеш, че ще влезеш, знаеш, че като влезеш, ще завършиш. Освен това, ако се замислиш, ще разбереш, че няма да си намериш работа по специалността. От къде работа по специалността за 150 – 200 000 висшисти, които всяка година завършват?

Иначе работят от 9 клас по кафенета и магазини и нямат време да учат. В повечето случаи работят нещо, което не ги влече. В повечето случаи записват да учат нещо, което не ги интересува, това е омагьосан кръг. На какво да ги научиш с литературата? Животът ги учи по-убедително – те разсъждават така: „Тук дават толкова пари, значи тук ще работя.”

Какви тогава са вашите радости като учител?

Ако по-рано гледахме по-голямата част от учениците да се научат на елементарни неща, сега радостта е поне няколко човека да ги усвоят. Този, който има желание, намира начин да се развие. Затова никога не съм и твърдял, че учениците ми, които са се развили добре в живота, го дължат по някакъв начин на мен.

Училището прилича на живота със своята несигурност – ако учителят не знае дали утре няма да го съкратят, как може да бъде спокоен и да преподава спокойно на децата. Всяка година броят на учителите намалява заради демографската криза. В същото време идват нови хора, които никога не са работили като учители и смъкват нивото.

Има и много деца, чиито родители работят в чужбина, 8-9 клас, оставени на самотек. В един от най-слабите ми класове преди няколко години с ученици, които най-трудно се поддаваха на обучение, половината родители работеха в чужбина.

Може ли изучаването на български език, такова, каквото е в момента, да помогне на учениците да придобият по-ясна идея за идентичността си като българи? Защото повечето много ни е срам, че сме българи, отричаме всичко българско и се опитваме някак си да си извиним заради факта, че сме родени и живеем тук.

Ежегодно в езика ни навлизат редица чуждици, отново заради технологиите. Това не се съобразява на по-високо ниво. Замря кампанията, стартирана преди почти четвърт век за чистота на българския език. Президентът ни, половината професори в университетите използват чуждици, научните трудове са изпъстрени с тях. По същия начин учебниците налагат сложен, изпълнен с чуждици изказ, който учениците не разбират. И в същото време искаме да убеждаваме децата, че българският език е хубав.

Не може на парче да се работи, трябва цялостна стратегия. Тази работа на парче започна още през 1972 г. с пленума за образованието на Тодор Живков когато уж трябваше да се изработи обща стратегия за българското образование. Тогава взехме малко от руското, малко от френското, малко от немското и го приложихме у нас. Същото става и сега. Не може да кажеш на детето да учи малко турски, цигански, иврит, за да му покажеш връзката с различните етноси и да сложиш тези езици не другаде, а в учебника по български, а след това да завършиш с думите, че трябва да се гордее именно с българския език.

Преди се стремяхме да изградим колектив от учениците, но в него изявените личности изпъкваха. Сега, когато всичко е насочено към отделната личност, парадоксално водещо се оказва колективното. Граматиката им е общо взето на добро ниво, лошото е, че копират чути или прочетени от разни места изключително модерни високопарни фрази. В 8 клас вече сме приключили с граматиката и започваме чисто журналистическа работа, която на повечето деца не им трябва. Начини на комуникация, чисто стилистични въпроси, редактиране. Елементарните граматични въпроси от 5-6 клас са на матурата в 12, само че никой не съобразява прекъсването от 6 години.

Доколко и как възприемат учениците 24 май като празник?

Много е трудно да се каже. Те по традиция продължават да възприемат шаблонно. Тържествата, които някога бяха задължителни, отпаднаха. Празнични шествия има епизодично. Празничното е, че не учим. Като цяло усещането за празник не може да се придобие от един текст, прочетен от учебника. Всеки трябва сам да си намери мястото и да участва, но за да си намери това място, трябва предварителна подготовка. За празника няма пари, но ни насърчават да го направим. Празничността се загуби. По традиция училището се украсява с цветя, но как да накараш ученика да донесе букет, като те са толкова скъпи. Отдавна нямаме и духова музика в училище.

Имат ли децата усещането, че нашият език е значим и заради това, че притежава собствена азбука?

По-скоро пак е въпрос на внушение, отколкото на осъзнаване. След 25-та или 30-та си година човек по-сериозно се замисля над това. Децата по цял ден пишат смс-и на латиница, как да ги убедим, че кирилицата е по-значима за нас? Как да ги убедим да се изказват художествено, след като те ни контрират, че в скайпа не използват такива изрази и слагат иконки вместо думи.

За вас с какво 24 май е по-различен от другите дни?

Аз и на 24 май си работя у дома – рисувам икони. Повечето такива празници са и религиозни, и това ми дава стимул, вдъхновение да рисувам.

actualno.com, 24 май 2009

Спектър на насищане

2009-05-11T21:31:00.003+03:00

Зеленото на пролетта е най-зелено. Гледам го, гледам го, не мога да му се нагледам, искам да го погълна цялото, да остане в мен това зелено със свежестта си, с дързостта на първите стръкчета, които изникват още през зимата, бодейки снега, че да се сети да си отиде, със заблудата, че всичко е напълно ново, че се ражда отново, че има шанс да бъде по-добро, по-зелено, по-истинско, с ароматите си - смазващо силни, настойчиви, омайни, със закачливостта си на котка, вирнала опашка, която погалва главичка в обувката ми и така ме маркира, че съм нейна.

Да погълна стихиите на пролетта и самата аз да стана стихия, да стоя под бързо летящите над главата ми облаци, някъде между златното на залеза и графитеносиньото небе, от косите ми да вали въжд, с пляскане на ръцете да запалвам гръмотевици, от очите ми да се процеждат накъсани мълнии, да бъда плашеща, но необходима, разтърсваща и очистваща, да давам това, което искам и то да бъде това, което ти е необходимо.

Преди две години се нанесох тук и се наслаждавах на най-силното зелено на пролетта. Миналата година то вече не беше същото като по-миналата. Тази е все така силно, но не е като преди две години.

И с любовта, и с нея е така.

Следва сезоните, понякога по навик, понякога я принуждаваме без време да охладнее насред лятото си. Или да я обрулим, като майска буря листчетата на цъфналите храсти. Или да я загреем като неочаквано топъл ден през зимата. Така обаче е по-добре. Върви си тя, следва сезоните, ние се мръщим на това, стискаме я здраво в ръце, искаме да я задържим още малко в пролетта, но тя вече навлязла в лятото, малко отегчена, но все пак топла.

Всъщност мръщим се, защото едва ли си даваме сметка, че след нейната есен и зима, ако направим необходимото, че дойде пак и нейната пролет, и нейното лято. Мръщим се, искаме да задържим мига, а в същото време така бързо се отегчаваме от застиналостта на мига, от повтаряемостта му, ами ако винаги беше пролет? Ако я нямаще студенината на зимата, смразяващото нищо, как щяхме да усетим тъй силно пролетта след нея?

Бардак в театъра? Мерси, няма нужда

2009-05-10T23:32:00.002+03:00

Така, както мъжете ходят само по мъжки в някой бардак, така и за представление с това заглавие, е логично да отидете в компанията на някой от същия пол, за да бъдете от една и съща страна на барикадата. Не че препоръчвам представлението.

"Бардак" в театър "Сълза и смях" е позакъсняла с около двайсетина години постановка - и с темата си, и с режисьорксите решения актрисите да са облечени водевилно, да се поразсъбличат и показват гърди, и да симулират секс на сцената. Пък било то и с Асен Блатечки. Всъщност, докато моята спътница не ми каза, че две от въпросните три жени на сцената - Милена Маркова – Маца, Невена Бозукова – Неве (какво стана с доброто старо време, когато не ни се налагаше да знаем как му викат "на галено" на всеки актьор!?!), Добриела Попова (- вероятно Доби!?) - не били професионални актриси, бях склонна саркастично да натъртя на това, че и един добър актьор на сцената е достатъчен, за да блеснат тенекиено посредствените около него.

Добрият актьор, разбира се, е Асен Блатечки, който не се напряга в ролите на различните типажи мъже, преминаващи пред очите ни и в живота на героините и въпреки това спокойно изпълва всяка сцена, в която се появява с естествената си игра и, разбира се, мъжкарското си излъчване.

Що се отнася до пиесата, прочетох в интернет, оказа се австрийска. Не знам с какво е привлякла тя режисьора Георги Михалков, но е изпълнена с клишетата на класическите любовни истории - домакинята, на която съпругът й изневерява, кариеристката, която жертва брака си заради работата си и, а сега де, курвата, за нея няма какво да обяснявам. Впрочем, на мен тя ми беше най-забавна и най-малко досадна.

И мъжът - образованият (хирург-женкар), приматът (ски учител, говори нечленоразделно за по-убедително), модерният (рекламистът - той не е женкар, но му се случва да изневерява). Всъщност той говори най-много от тримата. Докато се оплаква от жените, те на свой ред се оплакват от мъжете. Жените искат хем да са свободни и независими, хем да имат мъж до себе си, който да им отваря вратата и да не им изневерява. Мъжете, или мъжът, пък дръпна един защеметяващ монолог накрая (докато с една от жените се поклащаха в ритъма на секса) за това, как жените са виновни, че съвременният мъж е затворил сърцето си. В юношеството на всеки един имало по една жена, която му го била разбила и то така, че оттам насетне той доброволно бил решил да си го държи затворено навеки. Ама, моля ви се! Всъщност, за такъв монолог съм била виновна и аз.

Само че всичкият този буквализъм и назидателен тон, който се лееше към мен, беззащитния зрител, заедно с гъстия цигарен дим от актьорите (надявам се, че догодина като забранят да се пуши навсякъде, това ще значи и че ще спрят да ни опушват с цел по-голямо внушение, или и аз не знам какво. Като пият вода вместо алкохол на сцената, така биха могли и да ходят с незапалени цигари, ако това е толкова важно за характеристиката на героя им...) ме наведе само на една мисъл.

Ясно е, че всички сме били наранявани, пък то и нееднократно. Не може ли вместо да се обвиняваме един друг, просто да се хванем за ръка и да опитаме да тръгнем заедно напред? Въпреки че пак има вероятност да нараним и да бъдем наранени. Какво толкова! И, какво друго по-добро бихме могли да направим?

В един от романите си Ромен Гари беше отбелязал, че страшното не е, че човек не може да живее без любов, а че може. Ще ми се да вярвам, че за мен това никога няма да се отнася.

.......

В интерес на истината на публиката пиесата и играта очевидно й харесаха. Ръкопляскаше се бурно, имаше силен смях на по-завъртяните псувни. Но на мен всичко това ми напомняше за началото на 90-те, когато театърът се променяше, и на сцената нахлуваше свободата с всичките и позитиви и негативи, Ивайло Христов играеше "Секс, наркотици и рокенрол", заедно с Дони и Коцето (тогава без Калки), пушеше, а аз извърших първото си пиратско дело - тайно си записах представлението с репортерския касетофон на майка ми. Мислех си, че всичко това си е било с времето си. Но не за всички, очевидно.

София, чистата и празната, най-хубавата

2009-04-25T13:29:00.003+03:00

За всички софиянци, които са забравили, че обичат София, или са я намразили заради трафика, мръсотията и изнервените хора, споделям - останете си в София за празниците, за да се влюбите отново в нея.

София, изчистена и уханна след пролетните порои на Великден, захлупена под стоманеносиво небе, но блестяща от най-яркото зелено на пролетта, с малки вадички по алеите в парка и двама-трима заблудени, излезли на разходка софиянци, показваща несмело жълтото, розовото, бялото от новата дреха на храстите и дърветата, целуваща ме по бузите с меки капчици дъждовна вода, поздравяваща ме с размаханите опашки на кучета на каишки и без каишки, пееща ми с чуруликането на врабчетата и със стържещото гракане на свраките, промъркваща с котките, които внимателно редуват лапички в росната тревица... София на малките квартални улички, където днес никой не форсира, със заспалите прозорци на домовете, в които е тихо и пусто... София с плачещите върби, надвиснали над Ариана, галещи тюркоазенозелените му води... София, дишаща, освободила се от милионите крака, които ежедневно я тъпчат и хилядите колела, които издълбават още и още дупки в асфалта, свежа, неотровена от газовете на аспусите... София, забавила своя ход, почиваща си, отпусната и спокойна, даряваща спокойствие на своите жители...

Бихте ли пропуснали всичко това? Не бягайте от София, когато е най-прекрасна. Останете си у дома за празниците. И се разходете по алеята от БТА към Феята, успоредна на локалното, под истинска бяла арка от разцъфтели плодни дръвчета.

Професия независим продуцент: Джим Старк и Чедомир Колар (видео)

2009-04-01T23:49:00.004+03:00

В рамките на София Филм Фест често има прелюбопитни срещи със световни имена в професиите, които създават киното. И тази година такива не липсваха. Една от най-интересните, може би, беше тази с двама мъже, които знаят много за това какво е необходимо да бъдеш успешен независим продуцент от тази и от другата страна на Атлантика.

Става дума за Чедомир Колар и Джим Старк.

Първият е роден в бивша Югославия, но от години живее и работи във Франция. В биографията си има филми като "Аризонска мечта", "Преди дъжда", "Небеса", новелата на Босна и Херцеговина от "11 септември 2001", "Ничия земя" и др.

Вторият е от Ню Йорк, което може да се познае и от акцента му, и в биографията си има заглавия като филмите на Джим Джармуш "Кафе и цигари", "Извън закона", "Мистериозният влак", но и заглавия като "Фактотум" на Бент Хамер.

Срещата с двамата се състоя в кино Люмиер. Учудващо е, че на нея не присъстваха повече български кинотворци, които професионално би трябвало да се интересуват най-много от това как можеш да си проправиш път в световното кино като независим.
Решихме вместо да ви преразказваме разговора, да го запишем и излъчим изцяло. За ваше улеснение разделихме цялата среща на три части, а ето и ориентирите какво можете да научите във всяка една от тях.

В първата част Джим Старк и Чедомир Колар разказват за това защо и как са станали продуценти. Ще разберете, че за първия навлизането в света на киното е станало случайно, след като на един купон харесал момиче, чието гадже било заснело филм и имало нужда от адвокат, който да води преговори за продаването му. При втория обаче нещата са били сериозно обмислени още при постъпването му в киноакадемията в Белград, където е завършил социалистическия еквивалент на продуценството - киноорганизация.

Освен това, ще научите, че най-важните качества, които продуцентът на независими филми трябва да притежава, са постоянство, смелост и способност да не се притеснява за собственото си бъдеще.

Да продуцираш филм в САЩ е нещо съвсем различно от това да продуцираш филм в Европа. Какви са начините за финансиране в Стария свят и в Новия и как влияят те върху създаването на един филм е последното нещо, което ще ви разкрият Джим Старк и Чедомир Колар в първата част на своя разговор, който беше воден с въпроси от кинокритика Александър Донев.

Във втората част продуцентите разсъждават за това колко е важен комерсиалният успех за независимото кино и защо разчитат много на рекламата "от уста на уста".

Също така ще научите за две особено успешни във Франция дългогодишни практики, които помагат за финансирането на френското кино. Едната е закон, според който, ако частен инвеститор иска да отвори мултиплекс, той може да го направи само ако се съгласи в една от своите зали да прожектира единствено френско кино. Втората задължава телевизиите да не излъчват филми в сряда вечер, когато по принцип излизат премиерните филми в кината в страната, както и в петък и събота вечер. Така, при положение, че не се конкурират за зрители с телевизията, кината привличат много повече приходи.

И накрая, на зададения от Actualno.com въпрос дали са открили нещо интересно, което да искат да продуцират от проектите, представени на София мийтингс, Чедомир Колар ще сподели, че е останал най-приятно впечатлен от две български идеи.

В третата част ще научите дали е силно влиянието върху създаването на един филм от дистрибутора му, защо има толкова много и различни продуценти във финалните надписи на все повече филми, може ли да се даде определение за добър филм.

Много важен момент е и въпросът за това по какъв начин световната финансова и икономическа криза ще промени киното въобще, на който и двамата продуценти отговарят, че от началото й в кината и в Америка и във Франция има рекордни касови постъпления.

*Материалът е заснет и обработен от Николай Иванов.

Сн.: Гео Колев, studiofo.net

actualno.com, 23 март 2009