18% хубаво не са ми достатъчни

Разсъждавам докато се дразня върху „18% сиво”, роман на годината за миналата година у нас от Захари Карабашлиев. Вижте му сайта, 18procenta.com, хареса ми повече, особено снимките, от романа.

Един мъж препуска из Америка, в опита си да избяга от болката, защото жена му го е напуснала. Препуска и влачи читателя със себе си, като ни прожектира с думи хиляди знайни и незнайни холивудски и независими американски филми, които са ни показвали вече толкоз пъти мизерията, но и простата красота на извънградската, некосмополитната Америка. Ще я прекоси цялата, но ще подмине нахакано Гранд Каньон, защото е една голяма дупка, какво да му гледа! Вместо това ще предпочете да ни срещне със селяците на Америка, някои сърдечни, други - не. От Западния до Източния край в Америка живеят само селяци. Близък кадър върху тях, толкова близък, че индивидуалните им характеристики се размиват и за по-лесно преминаваме върху едрото щрихиране на типизацията. Преди да тръгне от Калифорния, той ще ни закара и до Мексико, където отново запечатва мигове така, както Холивуд го е правил, прави и ще прави.

Героят Зак, емигрант от България в Америка, препуска ли препуска, за да избяга, да потисне, заглуши, замаскира, и какво ли още не, болката си от това, че жена му вече я няма. В началото си мислим, че го е напуснала. С течението на действието разбираме, че е имала и пълното право да го направи, докато тя е прекрасна, толкова прекрасна, той затъва все повече и повече в отчуждаването от самия себе си, в привикването с безличния живот на чиновника-бачкатор във фармацефтична компания, а накрая разбираме, че просто е умряла в автомобилна катастрофа. Въобще не смятам да ви се извинявам за това, че ви разказах финала на романа. Всъщност, това не е роман, а клише. Ако узнаете каква е и втората голяма развръзка, напълно ще се съгласите с мен. Ама, хайде, поне нея да запазим за тези от вас, които го прочетат.

Ще си наложа да напиша нещо и за хубавите страни на това клише, макар в момента да съм прекалено ядосана на автора, че макар животът да е прекалено кратък, както гласи друго клише, той ми изгуби от него време за своите 272 страници „роман”, от които 72% са клишета.

Та така, моите 18% от хубавото – в основата на този роман лежи простичка и красива любовна история, стара като света и завладяващо млада със свежестта на всяка любов, независимо колко изтъркано се случват хубавите или лоши неща в нея. Хрониката на любовта ние научаваме от пасажи-реминисценции, които ни връщат в миналото и надлежно и в по-голямата си част поетично наслагват спомен след спомен, парченце след парченце от мозайката – от Варна към Америка. За нея научаваме и от едни не дотам сполучливи диалози в началото на някои от отделните глави. Не че книгата е разделена на класически глави. Ако се беше съсредоточил върху таз любовна история и я беше излял, въздъхнал, излял или както там би предпочел да го направи, в разказ или новела, аз щях да бъда много по-доволна. Да беше оставил настрана „портрета на извънградската Америка”, защото по същество, макар и нарисуван през очите на социализиралия се българин-емигрант, с какво беше по-различен той от „Обратен завой” и от хилядите други вариации по темата?

Донякъде харесах и замисъла за стила. Замисъла, обаче, не изпълнението. Седя и се чудя, това поток на съзнанието ли е? Да излееш тонове с думи върху нищо неподозиращия лист хартия „от устойчиво управлявани гори”, (така пише на книгата, каквото и да значи това), необуздано да ги изливаш 272 страници, настървено описвайки всичко толкоз подробно, но на недостатъчно малко места с усет за детайла, който прави всичко, май не значи да практикуваш поток на съзнанието. Или пък е търсено внушение за кинематографичност? Чете се бързо, наистина, на един дъх, но и много често се улавях, че толкова бързо съм преминала през нещо, че трябваше да дам на задна и пак да прочета пасажа.

И освен това, мразя, не го намирам за оригинално когато в характеристиката на героя влизат физиологичните му нужди. Какво толкова ни казва фактът, че на еди-коя-си страница героят Зак се осира в тоалетна на бензиностанция, защото е ял череши и пил кафе?

И още малко за клишетата – като Джеймс Бонд, Зак, героят на Захари, пие мартини. Неговото обаче е мръсно. Разсъждава върху идеята за обратното време, за това как можем да се родим стари и да умрем като бебета. Да ви е познато? На един от епизодичните, но ключови герои пък, научаваме, че жена му го напуснала заради по-богат. Разбира се, няма роман без такава история. Дали това е така, защото няма и жена без такава история? Или това е така, защото няма мъж, който да си мисли, че няма жена без такава история? Любимата на Зак се казва Стела. Зак, вероятно за да е по-мъжествен в очите на автора си (разхождащ се по автобиографичната линия, пресичаща се с фикцията) е циник и простак, но дълбоко в себе си е добър човек. Нима истинските мъже задължително трябва да са и циници, за да са по-мъжествени? В чии очи?

Ще си наложа самоцензура - отивам да чета сайта на Зак, пардон Захари, и се надявам да открия интересни текстове в кратки форми, за които да споделя тук... със себе си. Откак навърших 27 ми става все по-неудобно да критикувам злостно, но понякога друго не може. И ако и в сайта не открия такива нещица, ще си отворя пак Димитър Динев, "Ангелски езици", романът на много години назад и напред!